Неотдавна съдът одобри споразумение, с което на лице, отправяло обиди и закани към надзиратели, беше наложено наказание от година и шест месеца затвор. Този случай показва само част от ежедневните предизвикателства, с които се сблъскват служителите в затворите. В същото време, той поставя въпроса за сигурността и правата на тези хора, които често остават в сянка, а техните проблеми рядко достигат до общественото внимание. Един от адвокатите, който години наред защитава интересите на служителите в затворите и консултира Синдиката на служителите в България, е Никола Попов. Той е участвал в редица случаи, свързани с насилие, нарушени трудови права и наказания срещу служители. Ето какво сподели адвокат Никола Попов пред ФАКТИ.
- Адвокат Попов, какво ви накара да станете защитник на служителите в затворите, когато нещата опрат до съд. Работата на надзирателите определено е интересна, трудна и предлага доста предизвикателства. Но вашият интерес какъв е…
- Първата ми среща с надзирателите и техните проблеми беше през далечната 2012 година, когато няколко души, сред които тогавашния главен надзирател и мой приятел от детинство – Кирил Кръстев, и тогавашния синдикален лидер на Затвора в Сливен – Цветан Михайлов, ме потърсиха за консултация във връзка с нарушени трудови права, породени от неправилното отчитане на работното им време. След като се запознах с казуса им, същият предизвика интересът ми, тъй като касаеше неутъпканата пътека, по която не беше създадена съдебна практика и в този смисъл представляваше предизвикателство за мен от професионална гледна точка. След това през годините имаше първи „смелчаци“, които дръзнаха да заявят основателните си претенции за нарушени трудови права, а след това бяха последвани от техни колеги от Сливенския затвор, след това и от други затвори в страната. Правната помощ, която им оказвах, беше за защита на техни трудови права като възнаграждения за извънреден труд, безплатна храна, за труд по време на официални празници, отпуски и т.н.
Просто реших извън професионалното предизвикателство да дам своя принос към една недотам разработена правна материя, която от чисто човешка гледна точка ми стана интересна. Любопитството ми бе предизвикано и от обстоятелството, че бях избран за защитник на социално по-слабата страна в трудовите правоотношения – тази на работника/служителя.
- С какви най-чести казуси се сблъсквате при защитата на служители в затворите - имате ли случай, който особено ви е докоснал или променил гледната ви точка към работата на надзирателите и служителите в местата за лишаване от свобода?
- Най-честите казуси, по които съм бил адвокат на надзиратели през годините, са, както казах, техни трудови дела срещу органа им по назначаването – Главна дирекция изпълнение на наказанията (ГДИН). Става въпрос във връзка с нарушения на трудовото законодателство и социалните придобивки. Оказвал съм защита и във връзка със заведени дисциплинарни производства срещу надзиратели в затвори, както и по наказателни дела, завеждани от надзиратели срещу лишени от свобода във връзка със закани, обиди и телесни повреди по време на работа.
- Какви правни и институционални бариери срещат служителите при защита на своите трудови права и сигурност на работното място?
- Гледната ми точка към работата на надзирателите не се е променила през годините. Преди да се сблъскам с техните дела и аз - като всеки член на обществото, не съм бил запознат с ежедневните им проблеми и предизвикателства. Всеки случай, по който съм работил, приемам присърце и се стремя да защита интереса на всеки мой доверител максимално ефективно и пълно.
- Колко често ви се случва служители да ви кажат, че се чувстват „забравени“ от държавата?
- От юридическа гледна точка правните проблеми, с които се сблъскват служителите в местата за лишаване от свобода, се дължат, по мое мнение, на създаването на вътрешноведомствени актове като заповеди, инструкции, в които се създават правни норми, които водят до нарушения на правата на работещите там. Тези правила за поведение са задължителни за правоприлагащите ги органи от администрациите на затворите, което води нарушения на трудови права и интереси. Това от една страна. От друга страна те не подлежат на самостоятелно обжалване от служителите пред съд с цел тяхната отмяна. Поради тази причина единственият начин за защита на нарушените трудови права се оказва гражданскоправната такава пред гражданските съдилища, като по-голяма част от делата водят до присъждане на парични обезщетения за нарушените субективни права и интереси.
Друг проблем, който намирам, е и липсата на умение за разграничаване на личните от професионалните отношения у част от ръководните кадри в дирекцията.
Ръководителите възприемат завеждането на трудовоправни дела от служителите като персонална атака срещу тях, което за мен означава, че се отъждествяват с представляваната от тях институция по един недопустим начин.
Проблеми през годините е създавало и назначаването на ръководни позиции в ГДИН и Министерството на правосъдието на хора, които нямат нищо общо със системата, която следва да управляват и не познават нейните особености и проблеми.
По отношение на проблемите, свързани със сигурността на надзирателите на работното им място, смятам, че институциите не оказват необходимата подкрепа. Има едно негласно внушение, че до физически или психически тормоз на работното място от страна на лишените от свобода се е стигнало и поради липсата на компетентност, адекватност и подготвеност у самите надзиратели. Това не е така. Слава Богу, работещите в затворите имат много силна синдикална организация, която оказва подкрепа на всеки служител, чиято сигурност е застрашена по някакъв начин, в това число и чрез осигуряване на правна консултация и защита пред съд.
- От позицията ви на адвокат, защитаващ правата на служители в системата на затворите, как възприемате ролята на затвора – като институция с реална превъзпитателна функция, или по-скоро като среда, в която и служителите, и лишените от свобода са поставени в условия, които я правят почти нетърпима?
- Не бих казал, че местата за лишаване от свобода са нетърпима среда, в която са принудени да съжителстват лишени от свобода и служители, които ги охраняват. Инциденти, при които надзиратели са пострадали от противоправни действия или думи на лишени от свобода се случват, но те не са ежедневие. Вярвам, че наказанието „лишаване от свобода“, изпълнявано в затворите, има наистина реална превъзпитателна функция по отношение на повечето от лишените от свобода, поради което да се твърди, че надзирателите работят в нетърпима среда ми се струва пресилено.
Намирам за удачно обаче да бъде завишена санкцията на престъпленията, при които се посяга на физическия или психическия интегритет на служители, осъществяващи охрана в местата за лишаване от свобода, като изрично се включат служителите от надзорно-охранителния състав на местата за лишаване от свобода към тези други служители (полицаи, служители на митническа администрация, магистрати и т.н.), за които законодателят е предвидил по-тежки наказания чрез квалифицирани престъпни състави.
Смятам, че това е един от начините държавата да им покаже, че ги вижда и е готова да ги защити.
Не мисля, обаче, че усещането за липса на подкрепа от страна на държавата, се отразява негативно върху работата на служителите от надзорно-охранителния състав в затворите, и в този смисъл оказва въздействие върху правоохранителната дейност, на която надзирателите са последна брънка. Служителите са подбирани чрез многоетапни конкурси и отговарят на високи физически, психически и етични изисквания за заемане на длъжността. Всичко е разписано в два закона и липсата на разбиране от страна на ръководните им кадри трудно би могло да ги разклати.
- Работили сте по дела, в които служителите са били атакувани физически или психически – какво показва това за реалната им сигурност на работното място?
- Работил съм по такива дела – защитавал съм надзиратели по дела за закани с убийство или телесна повреда, заплашвания, телесни увреждания от страна на лишени от свобода. Самото естество на работата на тези служители крие в себе си опасност, доколкото е свързано с охрана на хора, извършили престъпления - някои от тях много тежки. За част от затворниците процесът по социализация, превъзпитание и поправяне не дава очаквания от пенитициарната система ефект, което рефликтира пряко върху ежедневното им обкръжение в местата за лишаване от свобода.
Съобразяването на държавата ни с евроатлантическите ценности и изисквания за „хуманно“ отношение към лишените от свобода, една от последиците от които е забраната за носене и употреба на оръжие от надзирателите вътре в затворите и арестите, води до повишаване на реалната опасност за сигурността на служителите, тъй като някои от затворниците злоупотребяват с „правата“ си.
- Колко често делата завършват с реална справедливост за служителя?
- По мое мнение всички дела, с пренебрежително малко изключения, по които съм защитавал надзиратели, приключват с възтържествуване на справедливостта за тях. Това за мен означава, че съдът е институция, на която може да се има доверие и в която работят предимно съвестни, знаещи и честни магистрати. Преди години съществуваше убеждението, че „негативите“, които надзирателите понасят във връзка с ограничаването на някои от трудовите им права и/или тяхната сигурност, се компенсират от други социални придобивки като възможност за по-ранно пенсиониране, повече дни редовен платен годишен отпуск, първа категория труд, поради което са „длъжни“ да ги търпят, но смятам, че това мислене е преодоляно.
