Коментар на Георги Лозанов:
Постепенно българинът губи и най-голямата привилегия, която му донесе падането на комунизма – проевропейската ориентация на страната. При това без да се усети даже, защото преди да се върнат опашките, бригадите, култът към личността, задължителната казарма, изходните визи, доносниците, лагерите… и загубата да стане видима с просто око, тя е ценностна. Загубата на принадлежност към една култура, която се е развивала по билото на цивилизацията – от гръцката и римската античност, през християнското средновековие, ренесанса и модерността, до либералната демокрация. Какъвто е бил и националният идеал на нашите предци преди да дойдат комунистите.
Соцносталгията - първият симптоп на катастрофата
В България загубата на тази принадлежност сега върви като в катастрофичен филм, в който зрителите разбират какво ще се случи, но героите до последно се заблуждават.
Първият симптом на катастрофата дойде със соцносталгията, чиито износени пропагандни клишета започнаха да се предлагат на всеки ъгъл от сътрудниците на бившата ДС и съмишлениците им. Започнаха да повтарят, че образованието и здравеопазването през соца били безплатни - сякаш не ги плаща винаги населението, само че тогава властта се перчеше, че тя му ги е осигурила. Че навремето нямало престъпност - сякаш самият режим не беше обявен за престъпен, извършил най-мащабната кражба на частна собственост в историята, наречена национализация. Че младите оставали в родината си - сякаш ако бяха отворили границите, държавата нямаше да се опразни. И още, и още. Зрителите в салона хапят устни от напрежение, докато гледат как героите на екрана се оставят да ги мамят в забрава на собственото си близко минало.
Следващата заблуда, поднесена на героите, беше, че виновна за провалите на демокрацията е самата демокрация. А не същият онзи престъпен режим, който бързо се трансформира, за да продължи мащабната си кражба и криминализира обществена среда. Подобно на постсъветския режим в Москва, на който нашият беше бледо, но вярно копие. От соцносталгия, която е меланхолична нагласа, постепенно се преминаваше към активна реставрация на миналото… Но на онези, които наскоро са се освободили от него, това все още нямаше как да им се каже открито и им се загатваше с по-откровена или по-прикрита подкрепа за Путин.
Третият симптом на катастрофата беше популярността, вкарала в държавните институции партии и политици с проруски евроскептични позиции. Оттук нататък играта загрубяваше…
Четвъртият симптом беше не просто появата на политики за реставрация на тоталитарното минало, а специално на репресивните му методи и форми, като Народния съд или трудовите лагери. Публично започна да звучи реч на омразата, немислима за едно демократично общество, а и за нашето до неотдавна. Лидерът на най-преданото руско прокси в парламента (по-късно официално "побратимило" се с партията на Путин) заплашваше политическите си опоненти, че ще ги прати в затвора или на лагер в Белене: "Разбира се, там ще имат възможност да работят и всеки 2 работни дни ще им се броят като 3 зад решетките… Тези от тях, които ще са в Белене, няма да бъдат разхождани надалеч – те ще могат да се включат пряко в доизграждането на АЕЦ "Белене". Член на въпросното прокси и някогашен журналист, пък беше заявил: "На България днес е нужен нов 9-и септември и нов Народен съд. Голяма част от българския политически, икономически и медиен елит заслужава да застане пред него". Както и "Достатъчно е да погледнеш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Хампарцумян, за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд". Всичко щеше да си дойде съвсем на място, ако Хапарцумян не беше арменец, а евреин, но и така става. По-стряскащо обаче от самите изказвания е, че те вече не само бяха възможни, но изглеждаха приемливи. Извън реакцията на пряко засегнатите от тях и колективния съдебен иск срещу някогашния журналист от семейства на жертвите на комунистическия режим, нацията не беше в състояние да почувства заплахата от нова национална катастрофа, въпреки, че ѝ беше посочена в прав текст – "нов 9 септември". И можеше да си припомни какво ѝ се случва след стария 9 септември…
Българинът и войната срещу Украйна
Петият симптом за катастрофата: как се справяме с най-важния геополитически тест на новия век – отношението към руската инвазия в Украйна. Макар и с "триста зора", застанахме на страната на жертвите, но до завръщането на Тръпм, който започна да авансира агресора и да го приравнява с жертвите му: "Имате дете и има друго дете на детската площадка, и те се мразят…" Та на Зеленски му се наложи да го подсети, че Путин "е убиец, който е дошъл в този парк, за да убие децата". Тестът се усложни, когато ЕС (с единични изключения като Орбан и Фицо) твърдо си остана зад Зеленски и се противопостави на Тръмп. Ние сякаш това чакахме – партийни лидери, довчерашни пламенни евроатлантици, веднага станаха само атлантици. Най-запаленият от тях даже реши, че за момента му е изгодно да се прави на Орбан и се отдаде на битката си с призрака на Сорос: "Ще освободим Родината от соросоидната хидра!" Отвсякъде в хор с руските проксита започнаха да предричат края на ЕС като безсмислен, слаб, неефективен… С този войнстващ евроскептицизъм, всъщност, беше пакетирано отстъплението ни от демокрацията.
Шестият симптом на приближаваща катастрофа – арестуването на варненския кмет, извади гражданите на улицата. Те приеха ареста за потвърждение на съмненията, че органите за борба с престъпността се използват за разправа с опозицията. Гражданските протести продължават, но и роенето на симптомите.
Седмият е решението на съда, с което оправда някогашния журналист за споменатата му защита на Народния съд. Така от "институцията на справедливостта" в държавата се легализират, освен подобни изявления с днешна дата, и с вчерашна дата дейността на онзи съд, използван в избиването на политическия и културния елит на Третото българско царство. Съдът през 2025 година и без да е "народен" отваря врата пред диктатурата. Нищо подобно досега не се беше случвало.
Осмият симптом е посещението в Пекин на български вицепремиер за военен парад със заканителна демонстрация на сила в компанията на руския и севернокорейския диктатор. Опитите това посещение да бъде омаловажено като частно са напразни, не само защото вицепремиерът е посрещнат на червен килим и войници му отдават чест, а защото действията и изказванията извън дома на държавните мъже "по условие" са публично послание. В случая то е пределно ясно и едва ли е непремислено: вече гледаме не на Запад, а на Изток и не към демокрацията, а към автокрацията. Още повече, ако се разчете като реакция на посещението в България на председателя на Европейската комисия. То от своя страна наистина е знак в подкрепа на нашата проевропейска ориентация, обаче беше направено необходимото българите да го възприемат като прагматичен, а не като ценностен знак – изцяло в плана на интереса, вместо, както предците ни, на идеала. Обсъжданията се въртяха около нови производства, работни места, пазари за военната ни индустрия, без да стигат до политическата ни и културна солидарност със Западна Европа. Премиерът може да е искал и да ги е водил натам, но той поначало е в подчинена роля спрямо партийния си лидер.
Въпреки тези осем, а има и други, симптоми за загубата на проевропейската ни ориентация, тя в крайна сметка може да оцелее. Ако катастрофичният филм ненадейно си смени жанра и героите на екрана се опомнят. Стига да успеят протестите по улиците да им помогнат за това.
