Автор: Ивайло Нойзи Цветков
ДВ: "На Слави и Тошко пожелавам здраве, свобода, независимост, щастие, любов, смелост, мъжество, достойнство, чест и ум. Те другото си го имат." Не спирам да се смея с горчиви сълзи. Успокой ме, кажи ми, че все още е възможно иронията да е жива и в медиите, и в обществото, не само в нашите чатове с теб. И в писанията на Киркегор, разбира се.
Иво Сиромахов: Иронията е светоглед. Тя не подлежи на волеви контрол. Това е естествен рефлекс, който имам от много ранна възраст, и ти, бидейки мой съученик от гимназията, можеш да го потвърдиш. Иронията е най-сигурният щит, а може да бъде и меч. Като човек, който от 30 години си вади хляба с думи, се отнасям с огромно уважение към тях и внимавам да не ги употребявам напразно. Радичков казваше, че човек опитомява думите, но напоследък си мисля, че донякъде и те нас опитомяват. А понякога и ни озверяват.
ДВ: Сега всички копнеят за нещо "жълтокафяво", тип "каква е била разправията между Слави и Сиромахов". Но аз ще дам чудесен пример на бъдещите журналисти със следния въпрос: Защо и как губим вярата, че е възможна относително честна медийна среда, и как по твоему ИТН нагазиха в нея, политически, с кални ботушки?
Иво Сиромахов: Честна медийна среда не е възможна от 2009 година, когато народният любимец Борисов яхна журналистическата общност я превърна в послушно добиче, което пасе кротко край магнолията в Банкя. Редно е обаче да отбележим, че поробването на медиите не беше насилствено. То стана напълно доброволно и по тяхно желание.
Собствениците на медии и преобладаващото мнозинство от журналистическото войнство полегнаха сластно пред министър-председателя, дори гальовно го наричаха "Бате" и бяха обладани от него досущ като хетерите от "Златното магаре" на Апулей. Само че в нашия вариант магарето се оказа не златно, а обикновено. А когато хетерите позавехнаха, ги смени с нови. Краят на свободата в медиите беше изконсумиран по взаимно съгласие, така че е лицемерно да плачат за нея.
ИТН нагазиха в медийната среда с калните си ботушки, защото гледат, че и другите така правят. Опитват се да са като батковците, имитират ги, с надеждата някой ден да бъдат поканени да седнат на голямата маса, при тлъстите пържоли.
ДВ: Възможна ли е изобщо медийната свобода у нас, или през цялото време на прехода имаше поредни "нови начала"?
Иво Сиромахов: Ти и аз добре знаем, че е възможна, защото сме ѝ се радвали през 90-те години, че и в първите десет години на новото хилядолетие. Спомни си колко свободни бяха медиите тогава - от вестник "24 часа" през "Егоист", та до "Ку-ку". Опиянявахме се от тая свобода и мислехме, че винаги ще е така. Е, оказа се, че тя не е даденост. Че свободата е като хляба, както казваше великият Радой - всеки ден се омесва, изпича и изяжда.
ДВ: Нещо лично, ако позволиш: не остана ли твърде дълго на това "парти"?
Иво Сиромахов: Не знам как е изглеждало отстрани, но аз винаги съм имал пълната свобода да говоря каквото искам и да не се съобразявам с никого. И го правех. Тръгнах си в момента, в който ми беше казано да карам по-кротко. Пък аз не мога да карам по-кротко. На 53 години съм, късно ми е тепърва да се уча да се навеждам. От всички възможности, които ми предлага животът, любима ми е възможността по всяко време да стана и да си тръгна.
ДВ: Ти беше и си сякаш последният мохикан на политическата сатира, включително замествайки Слави. Защо я няма вече по големите медии?
Иво Сиромахов: Защото авторитарната власт най-много се бои от смеха. Добрата сатира е много болезнена за копнеещите да бъдат диктатори. Направо ги подлудява. Затова и в онези срамни кръвопролитни дни след преврата през 1944 година една от първите жертви на каскетите е карикатуристът Райко Алексиев. По-късно за вицове пребиват до смърт Сашо Сладура в лагера в Ловеч. Сатрапите могат да преглътнат всичко, но не и присмеха.
ДВ: Какво би казал на следния анти-аргумент: ами и той се подиграваше на известни хора, особено в големия разцвет на "Шоуто на Слави".
Иво Сиромахов: Разбира се, че ще се подигравам на известните хора. На неизвестни ли да се подигравам? В цивилизования свят този тип сатира се приема за нещо напълно нормално. Но по нашите земи известните пищят и очакват да бъдат възприемани само с религиозно благоговение. Това са провинциални комплекси.
ДВ: Аз, вероятно и ти, сме израсли със Saturday Night Live, което все още прави на дреб всички политици и известни. Къде и дали обаче минаваме границата тук?
Иво Сиромахов: Не само че не я минаваме, но сме далеч по-благи и любезни. От време на време си пускам любимия си сериал Little Britain на BBC. Там има такива брутални скечове, че ако в България направиш нещо подобно, ще те обесят на първото дърво. Нашите шеги са далеч по-хуманни.
Понякога съм чувал критики от кисели интелектуалци, че хуморът ни бил много "мръснишки", прекалено сексуален и пиперлив.Това могат да го кажат само хора с тежък дефицит на познания в литературата и културата. За тях се налага да обясня, че подобен жанр шоупрограми се родеят с площадния хумор от времената на италианската комедия дел' арте. А ако щеш и с фалическите шествия по време на малките Дионисии, ама айде да не затормозяваме с чак толкова информация мисловния им апарат.
Този хумор е народен, телесен и празнуващ радостите от живота, сред които е и сексът. В секса според мен няма нищо мръсно, напротив. Но за народ, който нарича интимните органи "срамотии", донякъде е обяснимо такова псевдоморално възмущение. Питам се дали тия киселяци са чували за Бокачовия "Декамерон", за "Кентърбърийските разкази" на Чосър? А дали познават сексуалните поеми на Христо Смирненски и Пеньо Пенев? Надявам се поне да са гледали филмите на Саша Барън Коен, за да видят, че истинският хумор руши всякакви табута и не познава граници. От какво се възмущавате? Нали викахте, че сте "Шарли Ебдо"?
ДВ: За какво съжаляваш, ако се обърнеш назад към тези 25 години в "Шоуто на Слави"?
Иво Сиромахов: За нищо. Шоуто ми даде възможност да се запозная с личности като Михаил Горбачов, Лех Валенса, Найджъл Кенеди, Франц Бекенбауер, Роб Халфорд, Карл Люис, Ървин Уелш, Никита Михалков, Юрий Башмет, Клаудия Кардинале, Рей Лиота. Запомнил съм думите им. Сигурен съм, че тези хора са оставили следи в съзнанието на много българи.
ДВ: Добре, ето ти нещо тип "адвокат на дявола": възможно ли е тошковците да имат добри намерения с тоя законопроект (за ограничаване на свободата на изразяване б.р.) - например наистина да не може некви хора да си съчиняват отвратителни лични "новини", изнасилвайки публичността? Но в същото време въпросните тошковци да са толкова несръчни и игноранти, че да предизвикат и твоята, и обществената реакция?
Иво Сиромахов: Аз съм сигурен, че имат добри намерения. Не вярвам депутатите да са някакви злокобни харипотъровски диментори, които всяка сутрин отиват на работа с мисълта „как да прецакаме тоя древен народ". Напротив - вероятно някои от тях дори искат да свършат някаква полезна работа.
Разбира се, че трябва да се пази личното пространство на хората от гнусотии и аз се сещам за поне десет начина, по които може да се потърси решение на този проблем. Те избраха единайстия, който е най-отвратителен - да вкарват в затвора хора, които разпространяват каквато и да било лична информация. Не знам кой слабоумен юрист е написал тая поправка в закона, но съм сигурен, че преподавателите му по право са потънали в земята от срам.
Имаше обаче един забележителен момент в цялата оперета, на който цвилих от кеф. Това беше моментът, когато Бойко Борисов изведнъж се появи в любимата си роля на народен закрилник, който спасява раята от душманите, и каза, че ще оттегли закона на Слави. Големият шеф добродушно и бащински напляска малките палавници от прислужващата партия, след което изрече една велика фраза: "Депутатите не са прочели законопроекта, както трябва. Сега ще го четат така, както трябва." Това е може би най-точното и безпощадно описание на българския парламентарен живот.
ДВ: Ти изгради кариера на тънък и не толкова тънък ироник спрямо българската народопсихология, включително чрез книгите си. В какво успя, по твоему, и в какво се провали?
Иво Сиромахов: За мен категориите "успех" и "провал" са пълна глупост. В наши дни е прието успехът да се измерва в някакви консумеристки дивотии - колко пари си изкарал, в ква къща живееш, на кое Халкидики почиваш. Аз смятам, че успехът е човек да е в мир със себе си. А относно книгите ми - би било твърде нескромно сам да си ги оценявам. Имам достатъчно читатели - нека те да кажат.
ДВ: Говорили сме за проблемите с ИТН, писал съм за тях. Можеше да станеш примерно шеф на парламентарната им група, и каквото си поискаш, но избра друго - за което моите адмирации. Защо?
Иво Сиромахов:Не можех да стана. Българските разбирания за политика са отвратителни и няма как да играя по тия правила. Това нашето не е политика, то е "абе дайте тука да хапнем нещо". Освен това аз смятам, че демокрацията и партийната система са в неразрешим конфликт.
Демокрацията предполага плурализъм на мненията и равнопоставеност на гласовете, а партиите в същността си са монотеистични структури, в които върховният вожд коли и беси, а всички под него са безмълвни крепостни селяни. Вождът решава, а крепостните само натискат зеления или червения бутон досущ като кученца на Павлов. И ако ги натискат правилно, вождът им подхвърля отгоре дребни лакомства. А всички натискачи на бутони копнеят за партийния конгрес, на който да си облекат новите дрешки и ако извадят късмет, да си направят селфи с Вожда. Това е върховен трепет за душичката на редовия партиец. После шест месеца ще разправя на роднините си колко земен е лидерът им. Направо като нормален човек, моля ти се.
В моите представи за достойнство е унизително както да бъда натискач на бутон, така и да командвам някакви клетници да натискат бутони и да им подхвърлям дребни лакомства. Все ми се струва, че това няма как да е върховното предназначение на човека в тоя негостоприемен свят.
ДВ: Помниш ли как още в Класическата (Национална гимназия за древни езици и култури - б.р.) се бунтувахме срещу соца, аз бях написал дори на ръка "роман", в който ти беше Ив Попер (pauper - "сиромах"), великолепният френски детектив, който разследва разни работи във випуска и оттам - "кривици" на системата? Припомням ти го не за друго, а защото със сегашния си акт можеш да останеш в социокултурната ни история.
Иво Сиромахов: Е, дай да не се изкарваме дисиденти, защото не сме. Не сме се бунтували срещу соца, по-скоро правехме някакви гаври с тогавашната естетика. Така както петнайсетгодишният Алфред Жари се е гаврел с класиката, пишейки "Татко Юбю". Но все пак съм поласкан, че съм бил персонаж от роман, макар и непубликуван. Дано да съм бил положителен герой.
ДВ: Относително да. Кажи ми защо не стана голям театрален режисьор, за какъвто говореха покойните Крикор Азарян и Чочо Попйорданов.
Иво Сиромахов: Щом не съм станал, значи очевидно не съм имал качествата да стана. Не ми е достигнал талант или характер. Но пък на стари години се завърнах в театъра не като режисьор, а вече като автор на пиеси, в една от които - "Българската литература накратко" и ти даде своя принос с ценни идеи. Обичам да пиша за театър и ще продължавам да го правя.
ДВ: Кое и какво ни прави свободни, особено в условията на статукво от социални мрежи?
Иво Сиромахов: Ми свободата е като иронията, която коментирахме в началото на разговора. Или я носиш в себе си, или не. Ако не щеш да си свободен, никой не може да те направи свободен насила. Ако пък носиш свободата в себе си, трудно ще ти я отнемат.
И последно: ще може ли изкуственият интелект (ИИ) да стане Сиромахов?
Иво Сиромахов: Надявам се, че създателите на ИИ си поставят по-амбициозни цели.
