Предлагам ви кратък откъс от книгата ««Бахмут, какъвто е (разказ на завторника – щурмовик в ЧВК «Вагнер»)». Авторът с псевдоним Пересидок е човек, изковал сам своята съдба. От килията по собствена воля се оказва в самия пъкъл на войната – на позициите край Бахмут. Раняван е няколко пъти. Става ръководител на щурмова група. Доживява до края на контракта и заслужено получава своята свобода.
За разлика от първото набиране на затворници в ЧВК «Вагнер», този път нямаше нищо епично. Никакви вертолети, приземяващи се в зоната, нито пък речи на Диригента на «Оркестъра» - всичко ставаше по обичаен до повръщане начин, сякаш викаха народа не да мре, а за почистване на територията.
В неделното утро един оперативен сътрудник с бавна походка мина през всички бараки в колонията и съобщи:
- Който иска да воюва в Украйна, да готви заявление.
В отряда ни имаше двама украинци. Единият от тях попита:
- На чия страна ще се бие?
Оперативният прие това за майтап, устните му се разтегнаха в кривовата усмивка, напомняща по-скоро озъбване... Обаче аз достатъчно отдавна живеех с тези бандеровци и знаех, че те не се шегуват.
Относно съдържанието на заявленията сътрудникът поясни, че всъщност трябва да напишем молба за помилване. А на въпроса дали става да се предупредят близките за заминаването, той отговори:
- Ако не искате да получите 15 денонощия в карцера, можете да не предупреждавате.
Тук ще уточня, че този оперативен е хитра лисица. Отдавна работи в колонията и знае почти всичко за случващото се там. В разговор обича, както и сега, да използва двойно отрицание. На човек му трябват няколко секунди, за да проумее смисъла на казаното, и докато неговият мозък е зает с обработката на информацията, онзи набутва в беззащитното подсъзнание това, което иска. Ченге от «осемдесети левъл», опасен тип. А още използва и тъпашки надзирателски хумор. Обяснявам за тези, които не са го разбрали – в действителност той каза: «Само някой да разбере за това, ще изгниете в единичната камера!».
Старите затворници знаят, че с дадения субект е по-добре да нямаш вземане – даване, затова не последваха коментари. Но преди да си отиде униформеният обясни, че молбите за обращенията за амнистия ще бъдат предадени в областното управление на ФСИН, а оттам ще ги предадат «дето трябва». Щеше ми се да разпитам по-подробно на кого изобщо му е притрябвало всичко това, ала съзнавах, че от този оперативен бръмбар няма да изкопча нищо. Замълчах си. Имах обща представа кой ще ни вземе, благодарим и на това.
И този път се събраха двеста доброволци. Постигнатият резултат явно е бил задоволителен, понеже след три дни в колонията пристигнаха някакви цивилно облечени хора. Аз веднага разбрах, че те са военни. Работата беше не само в туй, че мнозина бяха облечени в стил «милитъри» - издаваха ги още студеният поглед и деловата походка. Обърнах внимание на един от групата – с превързана ръка, бинтът бе окървавен. Не знам умишлено ли бе направено, или не, но се създаваше пълната илюзия, че човекът току-що е излязъл от боя, за да намери още бойци и веднага да поеме обратно.
С двете ръце стиснах решетката на локалния участък на нашата барака и едва не извиках подире му: «Отиващите на смърт те приветстват!» Но си дадох сметка, че ще изглеждам тъпо, пък и девизът на гладиаторите в случая би бил неуместен... Макар че защо да е неуместен? Ние, също като тях, сме заточени и за нас се сещат само когато искат да ни видят умрели. Ние, като тях, сме готови да жертваме своя живот заради дървения меч, който ще символизира освобождението ни. А сега, досущ онова време, когато робите ги превръщали в гладиатори, ЧВК «Вагнер» набира най-добрите и най-силните сред нас. А най-удивителното е, че ние се радваме на това.
Новопристигналите с бърза крачка се отправиха към щаба на колонията. Аз притиснах лице към решетката, за да видя колкото се може повече. Все мислех на кого ми прилича човекът с превързаната ръка? Висок, слаб, плешив, лицето му все едно е череп – и изведнъж се сетих! Та това е Вагнер! Онзи същият Вагнер!...
