Коментар на Мартин Атанасов:
След по-малко от седмица започва четвъртата сесия на 51-вото Народно събрание, в която депутатите ще се изправят пред нелеката задача да разгледат редица важни за страната въпроси. Несъмнено на едно от челните места ще е темата „образование“, както и силно поляризираният разговор за образователната реформа, предложена от Министерството на образованието и науката през юли. Фундаменталният въпрос е дали това ще бъде дългоочакваната реформа на българското образование, или поредното му кърпене.
"Реформа" или поредната поправка
След близо десетилетие на частични поправки и отлагани идеи, пакетът с изменения в Закона за предучилищното и училищното образование вече е на крачка от обсъждане в пленарната зала. Представени като „мащабни“, тези предложения са най-значимият опит за промяна на системата от 2016 г. насам и логично предизвикаха широк обществен дебат в България.
Образованието само по себе си е сложна система, изградена от свързани помежду си елементи: съдържание на учебния процес, цели, методи на преподаване и оценяване, функциониране на училището и взаимодействие с неговата общност. При промяна в един елемент (или няколко), без да се приспособяват останалите, ефектът е половинчат, а негативният резултат се вижда след години.
Предложеният пакет от мерки е сбор от много отделни „решения“ на наболели проблеми, а не свързана реформа със стратегическа рамка и ясна взаимовръзка. Предложенията са разнообразни – от въвеждането на нов предмет, през промени в кандидатстването след 7-ми клас, до регулации за използването на мобилни телефони и нови изисквания за ежегодната атестация и уволнение на учителите. Всеки от тези въпроси е важен, но липсата на стратегическа рамка и взаимовръзка поставя под съмнение дали резултатът ще бъде успешен.
Използването на телефони е симптом, а не диагноза
Ограничаването на мобилните телефони в час е емблематичен пример. Идеята не е нова – много училища вече имат свои вътрешни правила, които ограничават ползването на устройства. Разликата сега е, че това се вкарва на законово ниво и става задължително за всички.
Да, устройствата отвличат вниманието на учениците – спор тук няма. Но разсейването често е следствие, не причина. Когато системата функционира така, че и за нея, и за учителя е много по-удобно урокът да е монолог, когато се гони „да минем материала“, а не да го разберем и приложим, когато оценяването насърчава наизустяването, а не мисленето – телефонът става най-близката вратичка към света извън класната стая. И да, можем да я „заключим“, но учениците са достатъчно креативни, че да намерят как да заобиколят това или да намерят друга.
Затова говоренето за дисциплина е релевантно само ако върви с говорене за смисъл. Претоварените програми и темпо, в което няма „въздух“ за въпроси, казуси и практика, създават „зубрене“. А „зубренето“ е враг на вниманието. Забраната на устройствата може да намали шума в класната стая (или пък да направи точно обратното – кой знае…), но няма да върне интереса към урока и учебния материал.
"Религия и добродетели" - още един пример за фрагментирано мислене
Друга мярка, която привлече най-много дискусии, е въвеждането на нов предмет „Религия и добродетели“. Поддръжниците и инициаторите му го виждат като начин за възпитаване на ценности и морал, а критиците – като нарушаване на светския принцип на образованието и риск от разединение и дискриминация.
От ученическа перспектива проблемът е друг: дори да оставим настрана спора за съдържанието или от кой клас и от кого ще се преподава, отново виждаме „работа на парче“. Ако искаме зрелостниците да излизат от училище с ценности и добродетелност, това трябва да е принцип, който е вплетен в цялата учебна програма от I-ви до XII-ти клас, а не да е един отделен час на седмица. Ценностите не се учат с учебници или тестове – те се съпреживяват всеки ден в рамките на цялата училищна и семейна общност.
Международният опит показва, че успешните образователни системи интегрират ценностното възпитание във всички предмети и дейности, а не го изолират в отделен учебен блок. Това изисква промяна в методите на преподаване и в културата на училището, а не само нов предмет в седмичното разписание.
Гласът на учениците - липсващият участник на масата
Има обаче една тема, която почти никой не засяга, а тя е стратегически важна – ученическото самоуправление и представителство. В настоящия училищен закон няма ясно разписани механизми за това кой представлява учениците, как се избират тези представителства, на какво ниво се формират и как учениците могат да участват в реалното вземане на решения, както и кога институциите са длъжни да се консултират с тях.
На практика в повечето училища има структура, наподобяваща ученически съвет, но на много места тя е или фиктивна, или има много ограничен набор от правомощия и възможности. Правата на учениците и възможността да участват директно във формирането на политиките, които ги касаят на училищно, регионално и национално ниво, остава мираж.
При обсъждането на сегашния законопроект в парламентарната комисия по образование, малкото ученици и организации, които се включиха – като Национален младежки форум (НМФ) и Национален ученически парламент (НУП) – не просто бяха пренебрегнати, но и публично атакувани. Техните предложения за ясна дефиниция на ученическото самоуправление, за гарантирано участие в училищните и националните политики, бяха оставени без съществено внимание и в крайна сметка гласът им беше по-скоро изслушан, отколкото чут. Лапсусът, който направи една от двете смели дами, които представляваха мнението на учениците, бе изключително грозно използван за политически цели – ход, който демонстрира отношението към темата.
Какво ще донесат промените?
Ако училището е първата институция, с която се сблъсква младият човек, именно там трябва да се поставят основите на демократичната култура. Истинското участие, при което мнението на учениците има реално значение, изгражда самостоятелно мислещи граждани; липсата му учи на обратното: „Големите решават, а ти слушаш“. Не е изненадващо, че в среда без участие доверието в институциите е ниско, апатията - висока, а много млади хора виждат бъдещето си извън страната.
Обратно, в училища с реално участие „ценности и добродетели“ не са абстракция, а живо преживяване - дебат, съвместно решаване на проблеми, поемане на отговорност. С пренебрегването на това участие, колкото и да говорим за възпитание в ценности, изпускаме най-силния възпитателен инструмент: директното преживяване и ангажираност.
