В България парламентарни избори няма да има тогава, когато опозицията поиска, а когато Борисов и/или Пеевски решат. Опозицията е беззъба, а всеки вот на недоверие не руши властта, а я бетонира.
Протестите - без социални искания, без катализиращ скандал, без нов политически проект, който да обедини гражданската енергия - са шум, но не и промяна.
Няма как „Възраждане“, „Величие“ или МЕЧ да съставят правителство, примерно. Не разполагат нито с електоралната тежест, нито с масовото припознаване от българите. Те остават периферия.
ПП-ДБ могат да съществуват във властта само под крилото на Борисов, и ГЕРБ, а това означава да се съобразяват с Пеевски. Като самостоятелна сила са слаби, а подкрепата им видимо се топи.
Дори Румен Радев да реши да се заяви с политически проект, който да оглави, той няма да се появи преди втората половина 2026 г. Изключение биха били форсмажорни събития, които да го извадят от президентството. Но дори тогава негативният вот към управляващите няма да му осигури свободата да управлява самостоятелно - зависимостите около него са твърде сериозни.
Ако някой чака скандал между Бойко Борисов и Делян Пеевски, който да взриви сегашната конструкция, ще остане разочарован. Те са прекалено опитни, за да се изправят официално и медийно един срещу друг и да си открият фронтовете за враговете.
Следователно - дори и да се стигне до нови избори - резултатът ще е познатият. Същите управляващи, но с една важна разлика: ДПС ще бъде втора политическа сила. А част от днешните партии ще гледат Партийния дом само през екрана.
Разбира се, ако управляващите прекалено изнаглеят и се самозабравят, ще бъдат наказани както отвътре с мощни протести, така и отвън. Намесата на външни фактори може много бързо да им развали спокойствието и да преформатира властовата консистенция.
Промените в България ще дойдат отвън - като част от процес, който се развива в целия свят, а не като нещо отделно и изолирано за нас тук.
