С редакцията на ФАКТИ преди доста време се свърза Костадин Граматиков, който бе емигрант в САЩ близо 30 години. Тогава той ни написа писмо, в което разказваше подробно през какви премеждия минава, за да се прибере в България с втората си съпруга, която е китайка. Паспорти, визи, пари, размотаване. Но… Всичко това е минало. Г-н Граматиков след много премеждия се прибра в България, за да се сблъска „челно“ с родната бюрокрация. И сега с него си говорим за болестта на показността и завистта, за кризата на българската духовност, за разликите между една работеща система и култура на смисъла, която е изоставена. И така. След години на добър живот в Калифорния, един българин се завръща у дома — и се сблъсква с абсурда, но и със самия себе си. Този текст е не просто анализ на социална болест, а изповед, която засяга въпроса за смисъла, за живота без дълбочина и за ролята на религията в свят, където „всичко работи, но душата е гола“. Един учен разказва как се удави в тресавището на родната реалност – и как Калифорния го научи да натиска копчетата, но не му отговори какво да прави със смъртта.
- Г-н Грамитиков, върнахте се в България от Калифорния. Живеете във Варна. Имахте идеи, цели, амбиция да предавате знания, опит, умения. Но как ви прие родна България…Как живеете днес?
- Българинът е наследник на велика традиция. Той идва от род, който хилядолетия е носил царско самосъзнание – не толкова във външния смисъл на власт, колкото във вътрешното усещане за предназначение. Българинът не просто приема света – той иска да го надскочи, да го „трансцендира“. Но често го прави по собствени правила – извън всяка Божия мяра. В такъв свят не е нужно да плащаш данъци, за да „надскочиш реалността“. Достатъчно е да скриеш каквото имаш и да се покажеш такъв, какъвто искаш да те виждат. В общество, съставено от потомци на бивши управници – свикнали да властват, а не да служат – завистта процъфтява.
Българското общество е болно от завист.
И не само това – у нас човек не е свободен да бъде просто себе си, без да бъде подлаган на подозрение или състезание по показност.
- Защо мислите така? Можете ли да дадете пример?
- Разбира се. Прекарах години близо до Ла Хоя, Калифорния – район, населен с милионери, за които в България сме чели по романите на Реймънд Чандлър. Всеки ден минавах покрай световноизвестния институт „Солк“ за биомедицински изследвания. Колегите ми учени там – светила в своята област – караха стари коли. Д-р Тони Хънтър, водещо име в изследването на клетъчния цикъл, член на бордовете на успешни биотех компании, шофираше стар „Фолксваген Бийтъл“, който беше на ръба на разпадането.
- Не е ли въпрос на лично усещане какво ще караш и как искаш да се покажеш?
- В Калифорния е напълно естествено човек да не парадира с богатството си. Напротив – там е ценност да си дискретен, свободен, да правиш каквото искаш с парите си, но без да чувстваш нужда да впечатляваш никого.
- А у нас…
- В България често е точно обратното. Българинът се стреми да демонстрира не само това, което има, но и онова, което няма. Това не е просто суета – това е болест на идентичността. Нашият народ произхожда от традиция, в която царствеността е била духовно състояние – осъзнаване, че сме Божии чеда, както е вярвал и княз Борис след Покръстването. Днес тази царственост е изместена от бутафорен стремеж към надмощие, показност и социален ефект.
- Какво се е случило с българската духовност и величие, според вас?
- Онова вътрешно усещане за благородство, което някога бе вплетено в християнската душевност на българина, днес е загубено. Без духовна рамка, то се е превърнало в чиста завист и в сляп стремеж към това другите да ти завиждат. Не говорим за съперничество в благородния смисъл – говорим за надпревара по повърхностни показатели. За състезание кой има по-добър статус, по-голямо жилище, по-„влиятелна“ титла. Академичната и културната сфера също не са пощадени – там царуват т.нар. „ключови индикатори за ефективност“, съвсем неуместно взаимствани от корпоративния свят.
- Какво се случва днес в душата на българина?
- Истинското съревнование е красиво, защото идва отвътре. То не се състои в това да изпревариш някого, а да изразиш себе си – да бъдеш това, което си, на твоята писта, със смисъл за теб. Българинът обаче често не се задоволява с това.
Той иска да се вижда, че е пръв. Не го интересува дали е, а дали изглежда така.
Това създава една особена култура на външност, където всичко се оценява по фасадата. Много е лесно да впечатлиш българина – просто му покажи сила, блясък, увереност. Дълбочината не го вълнува, защото ако не се виждаш – не съществуваш.
- Могат ли българите днес да оценят вътрешните добродетели?
- Много малко. Причината не е в някакъв морален дефицит, а в това, че духовната култура, която някога сме имали, е секуларизирана. Останали са само външните обвивки. Изчезнало е живото дихание на Божия Дух, което вдъхновяваше нашата цивилизация след Покръстването. Някога духовното величие се постигаше чрез служене, чрез това да бъдеш „последен, за да станеш пръв“. Днес остава само желанието да изглеждаш пръв. Истинската дълбочина е заменена от имитация на духовност.
Следва продължение...
4 Септември, 2025 09:05 1 709
Разговор за бюрокрацията, завистта и изгубения духовен компас на българина… Костадин Граматиков пред ФАКТИ
Завръщане в България и стълкновение с абсурда - между Калифорния и София

Снимка: Личен архив

ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.
България
Поставете оценка:
Оценка 4.3 от 22 гласа.