Георги ЧАНКОВ
Любимата на всички европейци баба кацна на летището в Пловдив след час и нещо отчаяни опити на Баширов и Петров да ѝ счупят метлата в движение. Поради пословичната им некадърност обаче (помним, че умориха от глад котката на Скрипал и отровиха гащите на Навални), кацането станало по разписание. Минало всъщност толкова гладко и без външни дразнители, че началникът на летището не забелязал нищо нередно.
Можел е поне от учтивост да чуе отчаяните вопли, които долетяха от мазето на Комисията по досиетата без ретранслатор. Техният източник ще направи добре, ако не чете Файненшъл таймс, докато си сърба супата от броколи. Може да го сполети съдбата на Бон Скот, а това ще бъде тъжен ден за българската демокрация.
Важното е, че посещението мина в мир и любов, като любовта преобладаваше. Самотникът от Банкя допря деликатно устни до бабината повърхност, а наблюдателите отбелязаха определен напредък в стила, различен от неподправения пряк подход спрямо непоклатимата г-жа Херо навремето. Самотата му идва в повече на този човек – няма кой да донесе прясно изпечена баница по пеньоар на баклавички рано сутрин.
Европейската баба пък навярно не знае рецептата, но това без друго не е нейна работа – нейната работа е да поръси със светена вода новия завод за бинтове, лигавчета и други произведения от памук. Фронтова държава сме, все пак, без нас победата над Тъмната страна на Луната няма как да дойде. И г-жа Корнелия напразно се нервира – едната трета оръжие за Украйна навярно ще си я впише в тефтера пак същият самотник, до трите спрени руски енергийни проекта. Той знае как да се справи, ако, противно на Повелята на Историята, северният вятър непредвидено продуха дъното на панталона му. Ще пъхне в джоба поредното куче и ще отлети на челобитие в Кремъл. Ако портиерът не го пусне да влезе, ще изчака три дни бос пред вратите, само на квас и пелмени, като Хайнрих IV в Каноса. Накрая ще целуне кутре или пръстен (в никакъв случай вратле!) и ще преведе успешно България през въртопите на Третата световна война.
Но няма да се наложи. Както отбеляза чичо Митко, директорът на българския банков водопад, еврото, което „изисква… съгласие“ (ама наистина ли?), е „котва за нашето европейско бъдеще.“ Много вярно! В условията на паричен съвет ние сме в малка лодка, вързана с дебело въже за кораба на еврозоната и го следваме покорно сред всички въртопи на разпадащата се Бретън-Уудска система. Досега все пак имахме свободата да срежем въжето в случай, че корабът се надене на скала в океана от бюджетни дефицити. От тази възможност вече се отказваме с общонародно ликуване и се качваме направо на борда, барабар с духовата музика. Там ще останем закотвени за вечни времена в пристанището на европейското имперско самодоволство, което вярва, че слънцето изгрява от Запад и осветява през крив макарон бойните полета на Донбас.
