След форума на ШОС в Тиендзин, Китай и честванията на 80-годишнината от Втората световна война в Пекин с грандиозен военен парад, отзвукът от Аляска със знаковата среща на Тръмп с Путин несъмнено е избледнял. В Китай Западът го нямаше с изключение на Фицо от Словакия, Вучич от Сърбия, без страната му да е член на ЕС, и външният министър на Унгария Сиярто.
За СNN снимката със стоящите един до друг Си Дзинпин, Путин и Ким Чен Ун е определяща за това ключово за годината събитие, а не самата демонстрация на безпрецедентно единство срещу Запада с впечатляващия военен парад с най-модерно въоръжение. Преди това в Тиендзин стоящите отново един до друг Си Дзинпин, Моди и Путин бяха определени като „обединение на руската мечка с дракона и индийския слон”, които са „поставили контурите на нов ред в света”.
Сигналите като воденето ръка за ръка на Путин с Моди, возенето в един автомобил за 40 минути, после по същия начин руският президент се вози с Ким Чен Ун в собствения Aurus с китайски номера, настаняването на руската делегация в хотел като „Риц-Карлтън” от „златния век на европейската култура в Китай”, обръщения като „скъп мой приятелю” и т.н. са все знаци за изводи в стил „Останалият свят срещу Запада в Пекин”.
Някак в периферията на анализите за случилото се в Китай останаха събития като установяването на дипломатически отношения между Армения и Пакистан, след 34 години, гордостта на Малайзия, че Си Дзинпин лично споменал страната в речта си с поздравления за националния празник, че Вучич на висок глас споменал, че е бил „на първия ред на парада”, допълнено с „другите от региона могат само да мечтаят да видят Си Дзинпин на картичка” /думам ти дъще, сещай се снахо!/, че Индия е приложила „вето” за членство на Азербайджан в ШОС, което Пакистан направил за Армения, а Путин разговаря с Пашинян от Ереван с „радвам се да Ви видя”, но подминава Алиев от Баку и всякакви други уж незначителни, но показателни сигнали.
Армения и Азербайджан напоследък са толкова проамерикански настроени и сключват споразумения, които, меко казано, не са по вкуса на Москва и Пекин заради намеса на „чужди сили” в Задкавказието, че това се оценява като нова геополитическа ориентация. Духът на ШОС е различен, но това не пречи и двете страни да са в Тиендзин, че дори и в Пекин.
Без съмнение посещението на Ердоган в Тиендзин на форума на ШОС заслужава специално внимание. Не защото турски медии определиха тази визита с „Путин нямаше такава церемония на посрещане от страна на Китай”, което е съвсем в традициите на турците да представят страната и лидерите си на безпрецедентно високо ниво извън страната. Дори и да не отговаря на истината. Не и защото Ердоган е пристигнал в Китай с три самолета – за него и Емине Ердоган Boeing 747, подарък от емира на Катар, Airbus А 330 за делегацията с външния министър Фидан, шефа на МИТ Калан и доста министри и партийни дейци от управляващата ПСР и коалиционната ПНД и още един товарен самолет за автомобили.
А защото срещите му с Путин и Си Дзинпин са важни за ориентация в геополитиката и двустранните отношения. При срещата с Ердоган Си Дзинпин е подчертал, че „с Турция сме две развиващи се големи държави и членове на Глобалния Юг”. Трябвало да се работи за „по-справедлива и равноправна система за глобално управление”.През 2026г се навършват 55 години от установяването на дипломатически отношения между двете страни и „трябва да се укрепи взаимното доверие, сътрудничество и да се създаде синергия между инициативата „Един пояс, един път” и инициативата „Средния коридор”.
Това е всъщност развитие на южния коридор на товарните влакове Китай-Европа. Ето къде е зарито кучето в „проблемът Ереван-Баку”. А зад Баку с Алиев стои Ердоган. Доста гневен напоследък поради намесата в региона на Вашингтон. Видя се след срещата Пашинян/Алиев в Белия дом и постигането на споразумение за Зангезурския коридор с участието на частна американска фирма.Това с частните фирми стана запазена марка на Вашингтон напоследък. Няма как да се каже, че САЩ са участници.
От своя страна Ердоган е отдал „голямо значение на отношенията с Китай” и определил, че това трябва да стане „чрез взаимни посещения”. Потвърдил е подкрепата за политиката на ”Един Китай” и на този етап това е съществено за Пекин.
При срещата с Путин Ердоган казва „моята покана е вечна” и отново е изразил желание руският президент да посети Анкара „възможно най-скоро”. Посочил е, че „имаме искрени отношения, основани на доверие и отношенията ни се развиват без да бъдат засегнати от настоящите предизвикателства”. Това при положение, че руски медии пишат, че „Ердоган не се шегува, прекрачва границата”. Такива анализи се правят не само заради „отстраняването на Русия от Закавказието, в частност от Баку”, но и във връзка със събитията в Сирия.
Там Москва счита, че „Ердоган е забил нож в гърба” и Турция е в основата за смяната на властта в Сирия и инсталирането в Дамаск на ислямиста Шараа. Но сега в Анкара казват, че „първоначалният оптимизъм за Сирия след Асад избледня”. Управляващият в Дамаск Шараа не успявал да „установи силно централно правителство” и сирийските кюрди диктували условията с подкрепата на Израел и САЩ. Говори се за „четиричастна Сирия” пишат турски медии. Външният министър Фидан даже казва, че „една ера в Сирия приключи, но започна друга, по-трудна”.
Явно предизвикателствата за Турция тепърва предстоят, а имат насреща си Тел Авив и Вашингтон, които подкрепят сирийските кюрди и друзите. Те пък настояват за автономия. А от затвора в Имралъ Йоджелан, класическият лидер на ПКК, заявява „Сирия и Рожава са моята червена линия и за мен те са отделни въпроси”. Един вид автономията на Рожава, територия на сирийските кюрди, е подкрепена и от Йоджелан. Е, налага се да се разговаря с Путин. „Факторът Израел” не е лъжица за всяка уста. Особено, когато казва, че „политиката ни е за формиране на съюзи с кюрдите и друзите в региона”. Е, кюрди има в четири страни, най-много в Турция.
Но Ердоган не е на парада в Пекин. Може би защото следва и политиката на Моди – с един крак в Москва, другият в Пекин и с поглед към Вашингтон. Но Турция не е Индия и Ердоган не се вози в един автомобил с Путин. Не участва в грандиозни енергийни проекти в Сибир, не купува вече руско въоръжение и руските туристи вече избягват Турция заради налагани финансови неудобства под западен натиск. Създава приблеми и за Аккою, атомната централа с руски кредити. Погледът на Запад си има цена. Нещо, което споделя Ахмет Давутоглу, експремиер и ексвъншен министър на Турция в своя статия в турските медии.
Според него „Турция остава извън масата на преговори по въпроси, които са особено важни за националните ѝ интереси”. Но е „държана отговорна за решения, взети без нейно участие”. Това бил манталитет от Студената война, което е било тема за размисъл в неговата книга „Стратегическа дълбочина” още през 2001г. „Западните лидери трябва да се откажат от илюзията, че Турция е юношеска национална държава, която може да се хвали”.Тя „не е нововъзникнал играч, а е регионална сила, която е оформяла европейския и световен ред в продължение на много години”, казва Давутоглу.
Той вярва, че „Турция може да влияе на глобалния баланс”, защото „има идентичност на основата на традиции в дипломацията и държавност, изградена в продължение на векове”. Така се говори от политик извън управление, когато управляващ лидер няма как да казва при контактите си със съюзници, конкуренти или противници, но позициите трябва да се представят. Ердоган няма как да каже, че „Тръмп е решен да управлява света като частна компания”, който „пренебрегва вековни дипломатически норми”. Той „унижава европейските страни и отстранява ключови партньори като Турция”, даже „подкопава стратегическата цялост на НАТО”.
Със снимката в Белия дом, „където европейски лидери седяха като ученици пред бюрото на Тръмп той показа на Русия и Китай,че те трябва да се обръщат към него по въпроси, които засягат Европа”. Давутоглу е даже още по-суров с „той установява неоколониален ред, основан на покровителство”. За да се избегне поставянето на Турция настрана, което официално не се казва, Давутоглу предлага препозициониране с три стъпки чрез алтернативна група за сътрудничество в рамките на НАТО.
Като първа стъпка Турция трябвало да сформира блок със страни със сходни интереси в НАТО, които не са били поканени в Белия дом при срещата с европейски лидери-Полша, Норвегия, Швеция, Балтите. После да се възродят инициативите в Черно море с консултативна рамка със страни като Румъния, България, Грузия, Молдова и да се засили пряката комуникация с Украйна и Русия. Така Турция щяла да възвърне стратегическата си централност и да демонстрира на САЩ и ЕС, че не е близкоизточна пасивна сила, а основна афро-азиатска сила.
Това поглед на Изток ли е? Нужни били бързи и решителни действия, за да се избегне маргинализацията на Турция и вътрешния дисбаланс в НАТО. Анкара нещо не е доволна от реда, който в момента действа. Отново „Светът е повече от 5”, както често казва Ердоган. Както се казва, предстои.
