Обобщавайки резултатите от срещата на върха Тръмп – Путин на 15 август в Аляска, срещите на американския президент с украинския президент Зеленски и с европейски лидери на 18 август във Вашингтон и последвалите претенции и разногласия, много наши и чужди анализатори изпаднаха във външнополитическа дезориентация. Едни обявиха триумфално завръщане на Русия на глобалната арена, други се заеха да изчисляват кой какво е спечелил и кой какво е загубил в Аляска, трети продължиха да оплакват съдбата на украинския и на руския народ и да проклинат техните държавни ръководители, четвърти (русофобско - русофилската антиселекция у нас) вдигнаха вой до бога, че нашата държава пак се е оказала на „погрешната страна на историята“ или има голяма опасност да отиде отново там, и т. н.. Имаше и такива, които заговориха ако не за край на „колективния Запад“ (едно удобно, макар и не съвсем коректно от научна гледна точка название), то поне за силно отслабване на неговите единодействия, респективно – на неговата глобална геополитическа тежест. Почувства се необходимост от избистряне на важни елементи от тази малко изкуствено раздута, но важна за външната политика на нашата страна тема.
Бих се съгласил, че има подобни индикации, но те не са толкова изразени и не съставляват дълготрайно очертаваща се тенденция (Все още?). С други думи, използвайки израза на Марк Твен, „слуховете за неговата смърт са силно преувеличени“. Историята след Втората световна война показва, че каквито и кардинални външнополитически противоречия или различия да е имало между западните държави, особено между тези от двете страни на Атлантика, те са успявали или да ги преодолеят, или да се научат да съжителстват с тях. Това постижение се дължи в голяма степен на факта, че западните страни никога не прекъсват диалога помежду си и в крайна сметка винаги са намирали начини мирно да притъпяват и съвместяват техните геополитически противоречия.
Разбира се, освен конфликтът в и около Украйна, има много други глобални проблеми и предизвикателства, по които позициите на президента Тръмп и неговите европейски колеги значително се различават (международната търговия и импортните тарифи, войните в Близкия изток, климатичните промени и др.), но те не са тема в настоящия текст, ограничаващ се до войната в Украйна. Бих отбелязал само, че, според мен, и те не са достатъчно основание за констатиране на процес на „необратим разпад на колективния Запад“.
Моето лично мнение е, че западният свят ще продължи да играе много важна и съществена роля в глобалния геополитически ландшафт, включително по отношение на войната в Украйна. Нещо повече, считам, че не се очакват кардинални промени в западните междудържавни отношения и сътрудничество дори и да се случат някои (очаквани?) промени в западните елити. Това не означава, че игнорирам относителното намаляване на търговско-икономическата и дори технологическа в редица сектори, тежест на западния свят, както и изпреварващото по темпове икономическо развитие на страни като Китай, Индия, Индонезия, Бразилия и други „незападни страни“. Но при съпоставянето и оценката на геополитическите тежест и възможности на „колективния Запад“ и Глобалния юг трябва да има мяра и обективен подход. В крайна сметка, в по-дългосрочен план, както всичко останало, и „колективният Запад“ ще отмине, но днес това, по всичко изглежда, не е на дневен ред.
В настоящия текст и по повод усилията за прекратяване на войната в Украйна излагам своите аргументи в подкрепа на горната теза.
Срещите в Аляска и Вашингтон показаха някои съществени различия между вижданията, подходите и предложенията за прекратяване на войната в Украйна на Тръмп и неговият екип, от една страна, и на Европейският съюз и Великобритания (специално т. нар. „Коалиция на желаещите“), от друга.
Нека да разгледаме накратко най-важните и в немалка степен противоречащи си различия. На първо място, това е самото отношение към държавния глава на Руската федерация, т. е. субективният подход. Президентът Тръмп определено счита, че официалният диалог с него може и трябва да бъде развиван, признавайки едновременно глобалната тежест на Русия. Но не само това, президентът Тръмп е убеден, че именно това е пътят, по който може да бъде постигнат траен и устойчив мир в Украйна. Европейските лидери, от своя страна, считат, че на президента Путин не може да се има доверие и, че той би се съгласил на отстъпки само при засилване на санкциите и непрекъснат политически натиск. Тезата им най-общо е, че „Путин разбира само от сила“ и, че той не бива да бъде награждаван чрез украински отстъпки за агресията на Русия. Под влиянието на Тръмп те, обаче, проявиха на 18 април във Вашингтон доста сдържано изразно отношение към руския държавен глава. Не се наемам да прогнозирам как ще се развие това различие по отношение на президента Путин първо, защото зависи от следващите събития и конкретно от външната политика на Русия, и, второ, защото в крайна сметка ще надделеят държавните съображения, а не личните възприятия и оценки. Толкова по този въпрос.
В случай, че започне процес на мирни преговори, вероятно ще придобие по-ясни очертания едно второ различие между Тръмп и европейските лидери от „Коалицията на желаещите“ – въпросът за това какви могат да бъдат гаранциите за сигурността за Украйна, Европа и, по изричното настояване на руската страна, – и за Русия, и кой ще ги осигури. Тъй като мирен процес реално не е започнал и съответно позициите за гаранциите засега са на етапа на тяхното проучване и изработване на предложения, би било преждевременно страните да се ангажират по-конкретно. Към този момент бихме могли само да отбележим като важна промяна подразбиращото се мълчаливо съгласие на Русия, според С. Уиткофф, те да наподобяват на член 5 от Договора за НАТО. Впоследствие такова съгласие изглежда не се потвърждава от руска страна, което демонстрира информационните затъмнения върху разговорите в Аляска и силно оспорвания характер на тази тема.
Третият силно конфликтен проблем, върху който несъмнено ще бъде поставен другият основен акцент по време на евентуалните преговори, са териториалните въпроси. Руската страна, по думите на Тръмп, иска целия Донбас, а по отношение на останалите райони предлага да важи сегашната фронтова линия. Украйна не приема това предложение (засега?), показвайки под натиска на Тръмп нагласа да отстъпи някои територии, но без да ги признава официално за руски.
Накрая, най-важното, според мен, различие между президента Тръмп и западноевропейските му колеги възникна в резултат на една съществена промяна в позициите на американския президент – в Аляска той прие руската теза за прекратяване на войната направо чрез преговори за мирно споразумение, без предварително установяване на примирие. Европейските лидери, от своя страна, продължиха да настояват за примирие като първа стъпка за прекратяване на войната в Украйна.
И така, към настоящия момент основният спор в редиците на „колективния Запад“ по отношение прекратяването на войната в Украйна остава въпросът дали преговорният процес да започне с примирие или да се пристъпи направо към договаряне на споразумение чрез мирни преговори без прекратяване на военните действия. С две думи, как да започне евентуалният мирен процес. Този въпрос сега се оказва отправната точка за дискусиите, поради което заслужава най-голямо внимание. Защото, за да доведе до някакъв завършващ резултат, мирният процес трябва първо да започне.
Воденето на мирни преговори при продължаване на военните действия, според здравият разум, може да означава само едно: воюващата страна с превес на фронта ще може да диктува хода и същностните дискусии на мирните преговори; и обратното, губещата страна на фронта ще бъде в неравностойни позиции на масата на преговорите. Ако има подчертано доминиране на едната страна на фронта, развитието на преговорите много ще прилича на капитулация без формално да има такава. Сега предимствата на фронта са на страната на Русия и е малко вероятно това кардинално да се промени. Русия не може да отрече посочената неприемлива за Украйна връзка между едновременно провеждащи се военни действия и преговори за мирно споразумение, но в подкрепа на своята позиция изтъква негативния опит с преговорите „Минск 2“, потвърден от признанието на А. Меркел и Ф. Оланд, че те са участвали в тези преговори само за да спечелят време за въоръжаването на Украйна. Изхождайки от този пример на некоректност или по-точно - дипломатическа измама - от страна на Германия и Франция, вероятно предварително съгласувана със САЩ (при Байдън) и с други западни страни, като страничен наблюдател аз не мога да не призная основанията на сегашните подозрения на руската страна. Считам, същевременно, че има начини да се елиминира възможността от повторение на подобна измама при нови преговори за примирие. Моето мнение е в полза на подписването първо на примирие, но с функционални условия, посрещащи потенциалните взаимноприемливи съображения и на двете страни.
За да има шансове евентуалният мирен процес, би следвало да се отчитат в определена достатъчна степен позициите и на двете воюващи страни. Вярно е, че войната в Украйна беше започната от руската агресия в тази страна, но това не отменя горното златно правило на дипломацията, още повече, че Русия оправдава своите действия със съществуващите, според нея, заплахи за нейната национална сигурност. Ако, обаче, тръгнем от това кой е виновен, до мирни преговори най-вероятно няма да се стигне. Затова смятам, че тези спорове трябва да бъдат оставени за след прекратяването на войната. Такъв е прагматичният подход на президента Тръмп, докато европейските лидери на „Коалицията на желаещите“ настояват агресорът да не се „награждава с придобивки“, които биха „засилили неговата агресивност“. Считам, че въпросът с „придобивките“ трябва да бъде оставен за същинските мирни преговори, за да се отпуши пътят към примирие.
В Декларацията си от 16 август т. г. европейските лидери повториха своята позиция, че „Русия не може да има право на вето срещу пътя на Украйна към ЕС и НАТО“. Погледнато от страна на принципите на суверенитета и суверенното равенство, които са основополагащи за международното право, това е така. Русия, обаче, настоява за съобразяването с един друг принцип, който може да се изведе от горе-посочените базисни такива, и това е принципът на „споделената сигурност“, за който Западът е поемал ангажимент в миналото. (По подобен начин понякога в международното право възникват противоречия между националния суверенитет и правото на самоопределение). Европейската позиция може да се аргументира и отстоява докрай с примата на принципите на суверенитета и суверенното равенство, но това би блокирало мирния процес. Затова прагматичният подход на президента Тръмп за прекратяване на кръвопролитията и постигането на мир изисква да има съобразяване с редица възражения на Русия. Накратко, за да се сближат вижданията на Русия и Запада по времето и начина за прекратяване на въоръжените действия, чието договаряне е неизбежна необходимост за стартиране на мирен процес, трябва да се намери компромис на основата на принципа на „споделената сигурност“. Едно е суверенното право на Украйна да избира свободно съюзниците си, друго е постигането на договорено споделяне на сигурността в района. В края на краищата, за да стане една страна членка на НАТО, тя трябва да бъде поканена от Алианса и тогава идва редът на нейното суверенно решение. Съответно, в този случай НАТО би могла да реши да отдаде приоритет на споделената сигурност. Разбира се, остава да се уточни въпросът относно гаранциите за сигурност за Украйна като базисна част от тази споделена сигурност. Според моето виждане, договарянето на политически и военен неутралитет на Украйна, международноправно закрепен и солидно гарантиран, е необходимото условие за спирането на войната.
Изложените до момента в текста размисли имаха за цел да представят някои интерпретации на възможностите, предполагаемо договаряни на срещата в Аляска, за отпочване на мирен процес за прекратяването на войната в Украйна. През последните дни, обаче, започват да постъпват информации за нови условия от страна на Русия (или стари – от разговорите в Аляска? Не знаем.), които биха могли да се възприемат като опити за протакане на въпроса за среща между президентите Путин и Зеленски и за продължаване на войната. Това не е нещо ново. Но в интервюта на руския министър на външните работи Сергей Лавров проличаха други интересни моменти като този, че най-добра възможност за гаранции за сигурност за Украйна „би била основана върху дискусиите между Москва и Киев в Истанбул през 2022г.“ Според тогавашният проект за споразумение, от Украйна се иска постоянен неутралитет в замяна на международни гаранции за сигурността от 5-те страни - постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН. И тук Лавров формулира едно изречение, звучащо като ултиматум: „Всякакви опити за отдалечаване от обсъжданията в Истанбул биха били безнадеждни.“ Последното заявление директно зачерква възможността от гаранции за сигурността за Украйна, подобни на Чл. 5 от Договора за НАТО, както Уиткофф твърдеше, че е договорено. Изглежда, че освен протакане има и затягане на руските позиции. Във всеки случай езикът на ултиматумите не води към установяване на траен и устойчив мир в Украйна.
Президентът Тръмп отговори в негов стил: "Предстои да взема много важно решение. Все още не знам дали ще наложа на Русия санкции, огромни мита или и двете. Може пък да не направим нищо и да им кажем - това си е вашата битка." Така той остави като възможни известните вече два подхода: ожесточаване чрез санкции и мита, или цялостно де-ангажиране на САЩ от конфликта.
Моето мнение е, че каквито и санкции да наложат САЩ, ЕС и други държави, те биха имали сериозен ефект върху руската икономика, но няма да променят политиката на Русия по отношение на войната в Украйна. Допускам, че така мисли и президентът Тръмп. Затова ми се вижда по-вероятно съчетаването на формално де-ангажиране на САЩ от конфликта едновременно с пристъпване към твърди и първоначално прикрити силови геополитически ходове (със или без ангажирането на европейски съюзници), които действително биха могли да въздействат на руското държавно ръководство. Америка и Западът като цяло имат възможности за по-груба геополитическа игра. Ако решат да прибягнат до нея, ще трябва предварително да поизгладят посочените в предишните редове най-остри противоречия. За съжаление, всичко това би могло да означава съществено нарастване на опасността от глобална война. Хипотетично и спекулирайки само на основата на медийни информации, бих посочил една от тези потенциални възможности: използването от „колективния Запад“ на глобалните амбиции на Турция (като член на НАТО и регионална сила) и нейното силно влияние върху тюркския свят. Повтарям, освен с посочените по-долу публично известни факти, не разполагам с друга достоверна информация, поради което действително става въпрос само за хипотеза.
Аксиоматично правило в руската военно-стратегическа и дипломатическа школа е да се избягва на всяка цена война на два или повече фронта. Дори по време на Втората световна война Съветският съюз обявява война на Япония едва след капитулацията на нацистка Германия. Мисля, че напрежението в последно време между Русия и Азербайджан (и фактът на срещата на най-високо равнище и договореностите между Армения и Азербайджан във Вашингтон), както и потенциално възможните усложнения с Турция бяха един от факторите, довели до известно макар и съвсем слабо смекчаване на руските позиции по войната в Украйна на срещата в Аляска. Може и да греша. Факт е, обаче, че Западът може да активизира още повече връзките си с тюркския свят пряко и чрез лидерството на Турция в него и да се опита да ги развие на антируска основа, с което да създаде заплаха за Русия, включително в краен случай – заплаха от създаването на втори фронт в Южен Кавказ или (много по-малко вероятно) - в Централна Азия. Допускам такъв вариант да се разработва от службите за стратегическо планиране на НАТО, САЩ, Великобритания и може би някои други страни-съюзници. В тази връзка разглеждам отпътуването веднага след срещата във Вашингтон на генералния секретар на НАТО Марк Рюте в Турция, за да обсъди с Ердоган „постигането на мир в Украйна и ролята на Турция“. Освен това, двамата са разгледали възможността в Турция да се състои следващата среща на високо равнище на Алианса. Почти по същото време в телефонен разговор държавният секретар на САЩ Марко Рубио е обсъдил с турския си колега Хакан Фидан войната в Украйна и други важни международни въпроси, по някои от които двете страни имат различни позиции с потенциал за по-сериозни разногласия (с предполагаема цел да ги смекчат при необходимост!) - например положението в Газа и Сирия. Това са ясни индикации за значимо повишаване на интереса към геостратегическите възможности на Турция от страна на САЩ, Великобритания и НАТО, което при настоящите обстоятелства привлича със сигурност вниманието на Русия. Известно е, от друга страна, че Турция не желае напрежение в отношенията си с Русия, както и, че не иска обширната зона под нейно влияние да става арена на глобални геополитически противоречия. Би следвало, обаче, да се има предвид, че цялата тази хипотеза може да възникне като реалност само при качествено нова геостратегическа конфронтационна обстановка в Европа и света, когато държавните интереси и политики често се трансформират съобразно глобалните обстоятелства.
Горният пример наистина е само една хипотеза, чието практическо пускане в действие не е във възможностите на една държава, било тя и най-мощната. За да се задействат такива глобални по обхват силови геополитически ходове, включващи съобразяването с десетки държави от целия свят, са необходими съвместни действия на т. нар. „колективен Запад“. Неговият безспорен лидер (САЩ), следвайки линията на сегашния президент („Америка на първо място!“) засега не се притеснява толкова за силата и сплотеността на съюзите, в които участва, но мисля, че това занапред ще се променя под натиска на международните събития.
Във връзка с горното бих искал да спомена, без да навлизам в детайли, още два съществени фактора, които заставят западните държави да укрепват политическото и военно-стратегическото сътрудничество помежду си. Това са факторът Китай и факторът Глобален юг. Как гледа и действа Китай по отношение на войната в Украйна и усилията за нейното прекратяване може да се обобщи с обявената от него официална подкрепа за тези усилия и с отговора на китайския външен министър Ван И на Върховния представител на ЕС по външната политика и политиката на сигурност Кая Калас, че „поражението на Русия би довело до това САЩ да съсредоточат още повече вниманието си върху Азия, а това, от гледна точка на Пекин, е абсолютно неприемливо“. Последното е един от основните аргументи на Китай за активизирането на руско-китайските отношения през последните години. (Що се отнася до горе-изложената хипотеза, бих напомнил, че в източния край на тюркския свят се намира Синдзянският автономен район на Китай с преобладаващо тюркско мюсюлманско население.).
Многократно съм писал, че САЩ и ЕС през последните години подценяват нарастващата международна тежест на страните от Глобалния юг, въпреки че запазват сериозно влияние в тях. А тези страни в своята съвкупност са глобален фактор, поради което и в политическата лексика се появи терминът „Глобален юг“. Водени от уважението си към принципите на суверенитета и суверенното равенство, голямото мнозинство от тези страни осъдиха руската агресия в Украйна, но не са малко и тези от тях, които се въздържат да направят това. Във всеки случай почти всички (с много малко изключения) подкрепят усилията на президента Тръмп да съдейства да се сложи край на войната в Украйна. Мирният потенциал на тези държави е много по-голям и „колективният Запад“ (и големите западни страни поединично) биха постъпили стратегически погрешно, ако не подкрепят активно неговото разгръщане.
В заключение изразявам мнение, че общите геополитически интереси на западните страни, включително по отношение на войната в Украйна, ще продължат да имат превес над техните разногласия, поради което не очаквам разпад на „колективния Запад“ в близко- и средносрочен план. Нещо повече, логично е да се очаква, че при изостряне на геостратегическото напрежение в Европа и света (възможно и по други поводи, освен войната в Украйна) центростремителните сили в западния свят ще нарастват. От друга страна, става все по-ясно, че алтернатива на мирните преговори може да бъде само продължаване на войната с нейните трагични последствия. Такъв, за съжаление, е светът, в който живеем.
В крайна сметка, за укрепването на световния мир в ядрената ера определящо ще бъде обединяването на усилията на всичките или повечето влиятелни миролюбиви сили и фактори на основата на суверенното равенство и възстановяването на подреждащата и систематизираща роля на международното право в международните отношения.
