Шиитският тоталитарен режим се клати като малеби на силен вятър. Но за Иран ще е много трудно да се превърне в модерна държава, за каквато младите там копнеят.
В Източна Европа носим в колективното несъзнавано рудиментарната травма от 20-ти век, т.е. спомена за комунистическия тоталитаризъм и репресиите. Горе-долу до 1970-те той бе груб и с лагери, а през 1980-те - уж по-внимателен заради гласност, перестройка, ядрено разведряване и т.н.
След това ние в България се възползвахме от Първия свят и западната демокрация до степен, в която вече абсолютно никой не помни реално червения диктат или държавното понечване да бъдеш анихилиран публично и всякак. Всички днес смятат, че имат "право на мнение" и в този смисъл въпреки дълбоката държава и корупционните практики сме една крайно либерална страна. Макар че държавата, дълбока или не, очевидно все така може да те "сготви" без никакви доказателства, но това е отделна тема.
Там, където нищо не е разрешено
А сега си представете не само тоталитарна, но и теократична строго ислямска държава като Иран. Това е един 92-милионeн конгломерат на огромна територия, в който още от малки децата са индоктринирани, че вечните врагове са Израел и САЩ. Там "великият лидер" Али Хаменей не просто е затворил границите - ако си млад човек в Техеран или Исфахан, не можеш нищо, което при нас са очевидни права. Еле па в шиитски културологичен смисъл.
И тук е добре да се опитам да обясня набързо нещо трудно обяснимо - каква е разликата между шиитите и сунитите в исляма. Да опитаме: тези, които след смъртта на Пророка следват неговия пръв приятел Абу Бакр, стават "суни" (защото според тях следват примера на Пророка - "суна", което приблизително значи "правоверен"). А пък онези, които са последвали братовчеда на Пророка - Али, стават "шиа" или "шиити". Те не признават Бакр и следващите двама халифи. Накратко: сунитите, начело със Саудитска Арабия, казват, че следват Мохамед точ в точ, а шиитите, начело с Иран, опонират, че "Шиа" е истинският неразреден ислям, според който Пророкът е дал на своите роднини самото развитие на религията. Вторият вариант явно е по-непреклонен и по-ултра. Днес саудитските бизнесмени например не са чак толкова сърдити на Израел, даже работят с евреите на дипломатическо ниво, за разлика от шиитския режим в Техеран, наложил се след революцията през 1979 година. Преди това е било по-различно, но и това е друга тема.
Тук нещо важно: на всеки от нас ни е трудно да си представим живота в подобен автократичен режим, който не просто забранява смартфоните, но и дори когато ги разрешава, е наел некви IT-гении от Индия и Узбекистан, които чрез определена разузнавателна програма да следят всекиго.
Всички проследиха израело-американските удари по цели, свързани с ядрената програма на Иран, за да я предотвратят или поне отложат за известно време. Тия дни разбрахме, че дори Европа, която формално не беше страна в конфликта, ще възстанови икономическите санкции спрямо Хамейни, освен ако старият брадат лидер, грубо казано, не престане с ядрената програма и не започне да спазва споразумението от 2015 година.
Но тук въпросът е съвсем друг - че този шиитски тоталитарен режим се клати като малеби на силен вятър.
Ще падне ли режимът на Хаманей?
40% там са хора под 24 години. Тези хора искат отваряне към технологиите и съответно към елементарни свободи и не ги интересува много, че Иран, който се тупа в гърдите като горд наследник на Персийската империя и едва ли не конкретно на Ахеменидите, е държава, богата на петрол и газ, а отговорността за това изоставане от модерността е лично на аятолах Али Хаменей. Върховният лидер е начело на Ислямската република от 1989 насам и през последните 36 години построи теократична и ужасна държава, в която същите тези млади - особено жени - нямат никакви възможности.
Сещам се за два примера, свързани с футбола - че едва през 2021-а разрешиха на жени да ходят на стадиони да гледат футболни мачове. И още по-грубото: че когато се създаде ирански национален отбор при жените, ги караха да играят футбол с никаби. А интелектуалният и граждански натиск върху властта, която не удържа порива на това огромно младежко население, вероятно ще събори тази в не едно отношение средновековна теокрация. Да не говорим, че Хаменей вкара тази огромна и пълна с ресурси страна в практическа международна изолация.
Първият опит страната да се измъкне от това тресавище беше свързан с президента Али Акбар Хашеми Рафсанджани, изключителен прагматик, който се смяташе за иранския отговор на Дън Сяопин. Името на Рафсанджани става известно покрай тайните оръжейни сделки с Израел и САЩ в рамките на скандала "Иран-Контра", когато се оказва, че Вашингтон помага на Техеран да заобикаля оръжейното ембарго.
Двата му президентски мандата - от 1989 до 1997 година - са период на относително възстановяване на страната и разведряване на отношенията със Запада. Рафсанджани, разбира се, не е ангел, тъкмо обратното - той уби сума ти дисиденти в чужбина и помогна за размразяването на ядрена програма на страната. В същото време обаче иранската икономика някак се възстанови и изглеждаше, че страната е обърнала посоката. За да се стигне до момента, в който зверски тоталитарният режим на Хамейни е на ръба да създаде ядрено оръжие.
Част от самите иранци в изгнание, с които съм разговарял, съвсем разумно предполагат, че подобна огромна шиитска държава ще изпадне в невъобразим хаос и партизанска война, т.е. никога няма да се сбъдне мечтата на малцинството от техерански про-демократи. А и най-големият като че ли е възможно ли е Иран да произведе атомна бомба. И това е ключово за падането на режима на Хаменей.
Провалите на Хаменей
Същият този Хаменей вярваше, че премахването на двама от историческите врагове на Иран - Саддам Хюсеин и талибаните - отваря вратите за иранското шиитско влияние в целия регион. На президентските избори през 2009 иранските избиратели дадоха на Хаменей възможност да подкрепи мирните и либерални реформи, като масово подкрепиха Мир Хосеин Мусави. Но Дядото застана зад президента сламена фигура Махмуд Ахмадинеджад, който спечели изборите при подозрения за много тежки злоупотреби. Оттам Иран окончателно стана тоталитарна диктаторска държава, тип Трухильо в Доминиканската република, само че и строго теократична. Пред лицето на масовите протести срещу фалшифицирането на изборите Хаменей постави Мусави под домашен арест и въведе брутална "сталинска" държава, която продължава и до днес.
А какво следва? То някак е ясно - този безогледен режим си отива, но поради шиитските специфики и някои анализаторски предположения кое крило в армията ще вземе превес, прогнозите тип "след" не са особено оптимистични.
И този евентуален бъдещ хаос, освен че може да доведе до западна "миротворческа" инвазия, би се отразил най-вече на милионите млади иранци, които искат да живеят като своите връстници в Първия свят, да могат да мислят за кариери в родината, включително в западни клонове на фирми, да слушат доскоро забранена музика, да могат да чатят и да използват социалните мрежи на своите смартфони.
Отговорността е изцяло на Али Хаменей. Той може сам да се откаже, но и да отхвърли всяка възможност, която иранският народ му даде за мирна промяна. Защото неговото шиитско твърдоглавие в крайна сметка доведе до 12-дневната война през юни, в която режимът, разбира се, не призна за евентуални хиляди жертви на добре прицелените удари на Израел.
Да стискаме палци на Иран
Да, както и у нас, а и къде ли не, възрастните го подкрепят, но тук голямото предизвикателство е дали Западът си е взел поуки от причинената от него Арабска пролет в други държави, че политическото разбъркване без план води до невероятен и насилствен хаос. Дано иранските младежи да не видят подобно нещо, колкото и да се съмнявам.
Добре, иранците вероятно не могат сами да бутнат Хамейни, но пък могат много след това, начело с изгнаническата опозиция, ако по някакво чудо се завърне и вземе властта. Предстои да видим.
А за финал: представете си към 30 и повече милиона млади хора, които нямат достъп до нищо, или ако имат, то е нелегално и постоянно са застрашени от затвор и изтезания. Представете си и купища млади момичета, които искат да слушат Дуа Липа и Сабрина Карпентър, или дори местните Фазрад Фарзин и Шадмер Агили, да могат да се гримират, да си говорят за козметика и за каквото там момичешко си искат. Включително да говорят и за граждански протест, когато ги карат да ходят забрадени и им нарушават основни човешки права само защото са жени.
Представете си. И стискайте палци на Иран. Ще им трябва.
