На форум „Срещите на века на Турция” в Истанбулския конгресен център Ердоган казва „нищо от Сирия до Газа, от Персийския залив до конфликта в Украйна не може да стане без участие на Турция”.
А дали Анкара изнася мир и стабилност по света, както твърди турският президент, е друг въпрос. За Ердоган страната му осигурява бъдеще, в което никое поколение не е пропиляно и мирът, сигурността и просперитетът преобладават в цялата турска география. Всъщност не става ясно докъде стига турската география, но е факт, че в Анкара много внимателно следят процесите по света и намират начин да се вклинят в събитията.
Именно затова е трудно да се преглътне изказване на Нетаняху, който заявява, че „нито турски войски, нито турски компании” ще бъдат допуснати в Газа. Съгласно план на Тръмп Турция трябва да участва в следвоенната работна група за Газа, а Хамас поиска турски военни сили да бъдат настанени там като гаранция за сигурност. Тел Авив приема това за „заплаха”, въпреки че Тръмп бил застанал на страната на Ердоган в този случай. Нетаняху категорично се противопоставя на влизането на турски войски в Газа и е определил тази позиция за „червена линия” за Израел.
Независимо, че в Шарм ел-Шейх, Египет, на 16 октомври е представен плана на Тръмп за Газа и там е уточнено присъствието на Турция сред международните сили, които ще бъдат разположени в анклава. Уточнено и при срещата за край на военните действия в Газа на Тръмп с Ердоган в египетския курорт. В турските медии изтичат информации за тревогата на официални лица във Вашингтон относно изказванията на Нетаняху, защото това безспорно може да провали осъществяването в пълнота на плана на Тръмп.
Тел Авив предпочитали Турция и Катар да се ангажират само с граждански и хуманитарни функции като предоставяне на помощ. Нямало нужда от участие на тези страни в Газа, защото ще придобиват политическо влияние, ще засилят връзките с Хамас и това ще „застраши интересите за сигурност на Израел”. Според Нетаняху „всяко турско и катарско присъствие е пряка заплаха за израелския суверенитет и регионалната стабилност”. От своя страна вицепрезидентът на САЩ Ванс при срещите си в Тел Авив тези дни категорично казва, че „няма да оказваме натиск върху Израел за разполагане на чуждестранни сили в Газа”.
И още, че „няма да притиснем Израел”. Въпросът остава висящ, но Анкара не обича да си оставя коня в реката. Близкият изток, включително Газа, са приоритет във външната ѝ политика.
Но приоритет е и ситуацията в Сирия. Опасенията, че в Сирия ще бъде приложен моделът от Ирак след 2003г принуждава Анкара да подчертава при всички срещи на свои представители извън страната, че „иракският модел няма да проработи в Сирия”. За Турция само кръгове близки до организациите на сирийските кюрди и ПКК се опитват да запазят този модел на дневен ред и в Сирия.Твърдят, че Израел е водещата сред тези сили.Но имало и други сили зад Израел, които „фино, без афиширане подкрепят този дневен ред”.
Целта е да се установи регионално правителство в населения с кюрди регион на Сирия, подобно на ситуацията в Ирак.Това е модел на регионално управление, който е независим във вътрешните работи, подчинен на централно управление във външен план, има собствени въоръжени сили и споделя природните ресурси пропорционално на населението. Точно този модел е приложен след западната инвазия в Ирак през 2003г. Според Анкара този модел е неприложим за Сирия в много отношения. Има демографски различия, защото в Иракски Кюрдистан населението е предимно кюрдско, а в районите с кюрди в Сирия живеят и доста араби.
Турците твърдят, че Ракка, Дейр ез-Зор и Хасеке са арабски градове, но там се разпореждат сирийски кюрди. Един вид в Сирия няма единен кюрдски пояс, което се оспорва от самите кюрди. Пък и доколко това е основание да се твърди, че е пречка за създаване на автономна част от Сирия е спорно. Защото в Иракски Кюрдистан живеят и асирийски, туркменски, язидски и други етнически групи, което не е пречка за самостоятелно управление. А кюрди в Сирия има и в Дамаск, и Алепо. Да се подчертава ролята на Барзани, който Анкара финансира дълги години, за постигане на автономия на Иракски Кюрдистан /още през 1970г с подкрепа на Великобритания, САЩ и Израел/ също не е кой знае какъв довод.
Но е факт, че сегашният Иракски Кюрдистан има легитимност въз основа на споразумението от 1970г и сегашното правителство в столицата Ербил е създадено след войната в Персийския залив през 1991г от САЩ. На принципа „разделяй и владей”. Никога не се знае кога ще потрябва за натиск т.н. кюрдски въпрос.
Анкара счита, че сирийските кюрди като цяло са под влияние на управляващите в Дамаск, а Турция има основна роля за поставяне на новото правителство под нейния собствен чадър. За Анкара организацията на сирийските кюрди YPG е клон на ПКК и това е реализирано още през 2003 година. Властта им се официализира след загубата на контрол от страна на Асад над границата с Турция след 2011 г.
Турците определено разчитат, че сега не е 1991г, нито 2003-та, когато САЩ се намесват едностранно и са се опитали да установят свой ред със сила. Още повече, че нито Русия, нито Турция, да не говорим за Ирак и Иран, не са се оттеглили от региона пред американските инициативи. Това твърди и Джеймс Джефри, бивш посланик на САЩ в Анкара, който е бил официален представител и за Сирия, и за Ирак. Каквото и да се казва, този въпрос е твърде болезнен за Турция и той винаги присъства в анализите и прогнозите на експерти, институции и медии в страната на Ердоган.
Но напоследък вниманието е насочено и към неотдавнашната среща на Тръмп с Вартоломей, където са обсъждани теми за „религиозната свобода и позицията на православния свят”. Турците наричат Вартоломей „патриарха от Фенер”, но не пропускат да посочат, че времето за срещата е избрано нарочно и е „послание към евангелската база във вътрешната политика на САЩ”. Подготвеният законопроект е необвързващ, но обслужва „политиката на меката религиозна сила на Белия дом”. А законопроектът всъщност е внесен в Конгреса на САЩ и изброява Турция сред страните, „които пренебрегват религиозните ограничения” т.е. религиозната свобода.
Де го чукаш, де се пука! Явно натиск върху Анкара заради други нейни решения, които не допадат на Вашингтон. Затова се цитират и трудности при „получаване на разрешения за пребиваване на религиозни малцинства”.Възниква въпрос защо православието отново е тема за диалог или просто за разглеждане и то с участието на Вселенския патриарх Вартоломей?
В тази връзка интерес представлява и предстоящата Европейска равинска конференция на 3-6 ноември в Баку, Азербайджан, която се финансира от Бавария и Израел. Фокусът на конференцията са Авраамовите споразумения. Равини от САЩ, Израел и Европа ще са в Баку за разработване на „пътна карта за задълбочаване и разширяване на споразумения между няколко арабски държави и Израел”. Алиев също ще говори на конференцията, която е част от т.н. междурелигиозен диалог. А има информации, че Азербайджан ще е сред страните, които ще подпишат Авраамовите споразумения. Конференцията ще се ръководи от равин Голдшмит, който е бил главен равин в Русия до 2023г, но Москва го е включила сред тези, които получават пари от чужбина и той предпочел да напусне страната.
В Анкара пишат, че „вероятно не е искал Русия да следи разходването на парите, които е получавал от чужди държави”. После е обвинил Путин в „авторитарен характер” и е посъветвал евреите да напуснат Русия. Има негови изяви, които са подкрепени със снимки на Путин, Ердоган и Раиси, които той нарича диктатори. Тези, които подкрепят Хамас и са авторитарни режими.
Тук е редно да се припомнят думи на Том Барак, посланик на САЩ в Анкара, който заявява „само си помислете как Турция, Израел, Персийският залив, Сирия, Ливан, Ирак, Йордания, Азербайджан, Армения заедно се комбинират и създадат най-могъщия регион на света. А защо не”. Чрез Авраамовите споразумения, които вече са подписани от Судан, Мароко, ОАЕ и Бахрейн.
С една дума –междурелигиозната дипломация обединява равини, имами, духовници отвъд националните и обществени граници. Значи не стигат регионалните войни. Ще има и религиозни ли? Защото такива обединения едва ли ще се приемат безпроблемно от държави с изразен суверенитет и непоколебимост към независимост и своя си цивилизация.Какво ли още го чака светът днес?
