Коментар на Георги Лозанов:
Мисията е изпълнена, вероятно докладват "четрихилядниците". Либералният консенсус е провален, а "либерален" – дума, етимологично свързана със свободен, вече е превърната в мръсна, в пропаганден синоним на снобски претенции, сексуални извращения и национално предателство.
Който иска да бъде чут, по-добре да не употребява тази дума. Притиснати от новата стигма, даже заклети привърженици на либералната демокрация я избягват. А това в крайна сметка е отстъпление от самата демокрация. Защото освен либерална, каквато тя се случи на Запад през втората половина на 20 век, друга днес не съществува.
Стигматизирането на либерализма е ключовият успех на постсъветската пропаганда в компрометирането на "колективния Запад", провъзгласен отново за враг номер 1 - както през Студената война. Планът е той да бъде изместен във водещата си геополитическа роля от диктаторския режим на Путин и компанията му в БРИКС.
Що е то либерална демокрация?
Либералната демокрация е особено непоносима за диктаторски режими, защото, колкото и да са безочливи, няма как да твърдят, че са част от нея. За разлика просто от демокрацията (етимологично свързана с народ), към която дори Северна Корея – най-зловещият съвременен тоталитаризъм, се е присламчила, като се е самонарекла в тройна тавтология "народно-демократична република". И у нас през тоталитарния период всичко беше "народно" – от републиката до локума, от Народния съд, обезглавил елита на нацията, до невинната игра на народна топка. Хитлер пък, след като партията му печели законни избори, става канцлер на Германия по напълно демократичен път, доколкото демокрацията е управление на мнозинството.
Либералната демокрация обаче – нека да припомним, освен управление на мнозинството, е защита на правата на всеки човек, независимо дали му принадлежи или не. Солидарността на подобните – какъвто и да е признакът на подобието им (партиен, класов, расов, религиозен, идеен, полов) и колкото и много да са, върви заедно с толерантността към различните, колкото и малко да са. Съчетаването им от своя страна прави възможно формиране на мнозинства не само на принципа на подобието, а и на различието. Техният най-чист модел е американската нация – нация от нации, чийто възход доказа ефективността на модела. Възприема го и ЕС, в който соловото преследване на националния интерес отстъпва пред общностното и така постигна далеч по-надеждната му реализация, невъзпрепятствана от конфликтите на миналото.
Толерантността и солидарността получават своята презокеанска проекция в евроатлантизма (трансатлантизма), според който САЩ подпомагат Западна Европа, за да не допуснат със съвместни усилия повече диктаторски режими и практики (главната опасност след победата над фашизма е вторият тоталитаризъм на 20 век, носещ страдание и смърт – съветския). В резултат либералната демокрация осигурява 80 години мир, свобода и благоденствие на своите граждани – не като цел и лозунг, а като всекидневие, което милиони късметлии с времето приемат за естествено състояние, а за останалите е мечта и магнит. В този смисъл намерението на Доналд Тръмп да направи Америка отново велика със загърбване на евроатлантизма и разгром на либерализма е гротескно, както немалко негови стремежи, защото САЩ са велики тъкмо като световен гарант на либералната демокрация – най-добрият от възможните светове след Втората световна война.
Либерализмът предпазва демокрацията още в главите на хората като уважава правото на всяко мнение, стига да не е престъпление, и така не допуска налагането на държавна, официална или каквато и да е друга задължителна идеология, чиято функция е да се превърне в "полиция на мисълта". Идеологията-полиция включва трудове на "класици", обявени за носители на абсолютна истина. Съветският комунизъм стъпва върху "Капиталът" на Карл Маркс или "Комунистическият манифест" (в съавторство с Фридрих Енгелс). Националсоциализмът - върху "Моята борба" на Адолф Хитлер, но си присвоява и "Тъй рече Заратустра" на Фридрих Ницше. Ислямският фундаментализъм - върху Корана. Македонизмът и другите национализми - върху преиначени исторически съчинения. Путинизмът - върху "Евразийство и глобализация", "Посткапитализмът" и т.н. на Александър Дугин, но посяга и на православието. Тръмпизмът - върху стотиците страници на антилибералната стратегия MAGA, залегнала в административни документи и стигнала чак до забрана на конкретни думи като "уязвим", "разнообразие", "транссексуален"... Но идеологиите, "взети на въоръжение" от държавната власт, от само себе си водят към диктатура, даже без пряка връзка със съдържанието на текстове им, които са само алиби за терор, както казваше Хана Аренд.
Либералната демокрация и обратната дискриминация
По линията на идеологията обаче и либералната демокрация има риск да доведе до дискриминация, но на мнозинството, ако представители на защитените от нея малцинства (етнически, сексуални, религиозни) се радикализират. И изискват самият либерализъм да се превърне от "празна рамка", в която са възможни всякакви идеологии, в задължителна идеология с присъщите ѝ ограничения на свободата на словото, враждебна реч, социални привилегии (квоти), пренаписване на историята и т.н. Най-податливи на тези малцинствени претенции, очаквано, се оказаха демократите в САЩ, което предизвести победата на Тръмп. В негово лице уседналото мнозинство на хетеросексуалните бели потърси спасение от "обратната дискриминация", на която се беше почувствало жертва.
Предмет на безпристрастен анализ е какъв е фактическият мащаб на обратната дискриминация в западните общества. И дали не е пропагандно раздут, за да могат всички да се занимават, да речем, със спорната символика на някаква "жива картина" от откриването на Олимпийските игри в Париж и да забравят, че Русия е изключена от тях заради хилядите реално отнетите животи в Украйна. Въпросът е прекъсването на една несправедливост да не докара друга, далеч по-плашеща, накъдето беше тръгнал Тръмп в опитите си да замени толерантността и солидарността със сила и сделка. И да заприлича на колегата си от Москва, осигурил си култ към личността, доживотна власт и противници в затвора или направо на онзи свят. Въпросът е мнозинството, за да "натрие носа" на малцинствата, да не отвори с вота си вратата пред власт, упражнявана с насилие, лъжи и страх.
Какво става в България?
В България и без да има обратна дискриминация тази врата стои открехната и е достатъчен един шут отвътре или отвън, за да зейне зловещо. И понеже за поколенията, израснали след Десети ноември, това звучи абстрактно, ще завърша с цитат от романа на Евгения Кръстева-Благоева "Реките на времето" за времето след Девети септември: "Много скоро ужасът и страхът завладяха сърцата на повечето българи. За броени часове се събудиха в една нова България, където хората се страхуваха да говорят свободно, където собствеността, спечелена с години честен труд, беше отнемана с един замах в името на народа, където за една грешна дума или по донос на зложелателен съсед можеше да те пратят в лагер, да ти вземат къщата или просто да те гръмнат".
Да не забравяме, че и сега има кой да ти вземе бизнеса и да прати да арестуват опонентите, и сега има готови да отворят лагерите отново в името на народа или, както е по-модерно да се казва, в името на хората.
