При изучаване на различните теории за международните отношения Британската енциклопедия посочва две основни перспективи: външнополитическата перспектива, където основна роля играят държавните интереси, и перспективата за анализ на международната система, където най-важен е ефектът върху суверенните държави от развитието на тази система. Настоящият текст следва логиката на втората перспектива.
Преди около 380 години представители на крале и принцове в Европа приключват няколко годишни усилия за договаряне на мирните условия за прекратяване на вероятно най-кръвопролитната до тогава война – 30-годишната религиозно-политическа война (1618 – 1648г.). Договорените споразумения са познати в историята под общото название Вестфалски мирен договор. Политическата необходимост и прозорливостта на авторите на договореностите ги водят да заложат в тяхната основа, макар изразени в зачатъчна и неразвита форма, принципите на суверенитета и суверенното равенство, ограничавайки едновременно влиянието на религията в междудържавните дела. По този начин те, вероятно дори без да съзнават, поставят началото на исторически процес на развитието на международните отношения като система, а заедно с това – началото на модерното международно право, регулиращо важни аспекти на тези отношения. (Тези принципи правят междудържавните отношения подлежащи на универсализиране, което предоставя възможност за тяхното правно регулиране.). Следват почти 4 века на развитие и уплътняване както на двата принципа, така и на международното право като цяло, минавайки през десетки войни, включително две световни и една Студена, а така също и през няколко относително мирни периоди, за които, особено през 19-ти и 20-ти век, съществено допринася именно международното право. Утвърждава се възприятието, че развитието на системата на международните отношения при подреждащата роля на международното право създава най-добри условия за поддържането на международния мир и сигурност. Агресиите и другите силови прояви в международните отношения продължават, но вече се възприемат не като право на силния, а като нарушения на универсално признати права.
Принципът на суверенното равенство е утвърден като системообразуващ в Устава на създадената през 1945г. ООН (Чл. 2), който, заедно с Декларацията за принципите на международното право на Общото събрание на ООН от 1970г., съставляват базисните документи на съвременното международно право. То е най-голямото постижение на съвместните усилия и взаимодействие на суверенните държави в историята, което периодично се кодифицира (актуализира). За съжаление, много често по-мощните държави, особено в по-ново време – глобалните, не се съобразяват с нормите на международното право или направо ги нарушават. През последните години това става все по-явно и безогледно, понякога – с брутални агресии и кръвопролитни войни. Глобалните сили съвсем маргинализираха ролята на ООН по въпросите на мира и войната. И ако през годините на Студената война световната организация допринесе съществено за това да няма глобална война, сега вече далеч не е сигурно, че може да направи това. Сигурното по-скоро е, че не може. Международните отношения навлязоха в продължителен период на международноправен хаос, силата отново става фактор номер едно, а принципът на суверенното равенство най-безсрамно се потъпква. Върху няколко вековната снага на международното право се надвеси сянката на непосредственото му унищожаване като значим фактор в международните отношения.
Най-фрапиращите примери за брутално нарушаване на международното право през последните няколко години са войните в Украйна и Близкия изток, започнали като агресии на Русия срещу Украйна и на Израел срещу Иран. Веднага срещу квалификацията „агресия“ ще скочат подкрепящите или симпатизиращите на агресорите политически фигури и анализатори. Но международното право не борави с личните преживявания, симпатии или антипатии, а с правно установени норми и термини за поведението на държавите. По-долу цитирам основните принципи на международното право, цитат, взет от Декларацията за принципите на международното право на ООН от 1970г.:
„Декларацията съдържа седем принципа, а именно:
1/ принцип на неупотреба на сила или на заплаха със сила;
2/ принцип на мирно уреждане на международните спорове;
3/ принцип на ненамеса във вътрешните работи на държавата;
4/ задължение на държавите да си сътрудничат в съответствие с устава;
5/ принцип на равноправие и самоопределение на народите;
6/ принцип на суверенното равенство на държавите;
7/ принцип на добросъвестно изпълнение от държавите на задълженията, приети от тях в съответствие с устава.“
Нека читателят си отговори сам: кой от посочените принципи не беше нарушен от Руската федерация, започвайки агресията срещу Украйна на 24 февруари 2022г., и от Държавата Израел, осъществявайки нападението (агресията) срещу Ислямска Република Иран на 13 юни т. г.? Моето мнение е, че няма такъв. И в двата случая всички тези принципи бяха потъпкани.
Международното право не оспорва по принцип някои изтъквани от Русия и от Израел аргументи в подкрепа на техните действия. Много от тях имат резон и са напълно реални, но и много са користни или чисто пропагандни. Какво имам предвид?
В първия случай на сериозна аргументация влизат, например, непремереното намерение за приемането на Украйна в НАТО („Не дали, а кога?“); отказът на Запада да се търсят формули за прилагане на принципа на споделената сигурност (въпреки изключително сложното съвместяване на този принцип с принципа на суверенното равенство, това все пак е възможно!); разбираемата загриженост на Русия по повод нарушаваните права на руското и руско-езичното население на Украйна и други важни съображения.
Във втория случай, сериозните израелски аргументи за агресията включват официално обявената цел от Иран да унищожи Израел заедно с усилията за създаване на ядрено оръжие - несъмнено много сериозна заплаха, която Израел не може и не бива да игнорира (Иран отрича за ядреното оръжие, а според Израел, Иран бил на една крачка от неговото създаване. Иран е поел международноправни ангажименти да не създава ядрено оръжие, и, ако прави това, става пряк нарушител на международното право. Но последното трябваше да се докаже пред международната общност!); използването от Иран на прокси сили като Хамас, Хизбола, хутите и други терористични групи; други важни съображения.
Това, което се оспорва е, че двете страни (Русия и Израел) са изчерпали всички международноправни възможности за постигане на техните цели и съответно се оспорва, че споменатите и другите важни техни съображения им дават право на едностранни военни агресии. Ето, това се оспорва и, според мен, с пълно основание. Още повече, че ескалацията и на двете войни носи реална заплаха за прерастване в голяма, включително глобална война. Войната винаги има алтернатива за постигането на поставени цели, която е по-бавна, по-трудна и сложна за постигане, но затова пък е мирна.
Имаше, разбира се, съвсем нелепи от международноправна гледна точка изказвания на най-високи държавни равнища като („Израел върши мръсната работа вместо нас“ – Ф. Мерц); („Многократно съм казвал, че смятам, че руснаците и украинците са един народ. В този смисъл Украйна ни принадлежи“, или „Където стъпи кракът на руски войник, това е наше“ – Вл. Путин); („Първо идва силата, после мирът“ – Б. Нетаняху). Подобни възмутителни изказвания подсказват начин на мислене, несъвместим със суверенитета на държавите и с международното право!
Настоящият текст се фокусира върху нарушенията на споменатите основни принципи на международното право. Иначе, както е известно, има и други опасни нарушения като целенасоченото избиване на цивилни учени, атаките върху ядрени мощности с възможни тежки последствия за цивилното население, безразборни ракетни атаки и др..
„Слабата страна“ на международното право е, че то действа в степента, в която суверенните държави го прилагат. Защитаваният от реалистите принцип на баланс на силите също влияе в една или друга посока на развитието и приложимостта на международното право. В този смисъл сегашният разнобой между глобалните сили и нежеланието им (и на техни прокси държави-съюзници) в много случаи да търсят международноправни решения на проблемите съществено подкопава тежестта на международното право. Те често злоупотребяват с правото на вето и практически вече не търсят такива решения в Съвета за сигурност на ООН, с което почти блокират ролята на световната организация в усилията за укрепване на световния мир и сигурност. А после говорят за неефикасност на ООН по въпросите на мира и войната.
По горните теми диспутите вероятно ще се водят десетилетия. Независимо от факта на посочени на базата на международното право фактически агресори, които сега имат военно предимство и са взели надмощие, все пак усилията за прекратяването на войната в Украйна и на войната между Израел и Иран придобиват първостепенен приоритет. Това за повечето анализатори означава, че краят на военните действия и в двата случая ще е невъзможно да се постигне изцяло на основата на международното право. Очевидно ще са необходими компромиси, които формално ще бъдат обосновавани с някои от посочените по-горе особености на предисториите на двете войни. От друга страна, както Русия, така и Израел, си поставят максималистки цели, което обезсилва усилията за прекратяване на войните. Евентуалното постигане на тези цели, което не е много вероятно, би довело „победителите“ до загубване на стратегически позиции в по-далечна перспектива. Но те не мислят сега за това. Същевременно, двата района ще останат нестабилни за доста продължително време със съответните отрицателни последствия за развитието на държавите в тях. Ясно е, че колкото по-големи са компромисите за евентуалните примирия в двата случая, толкова по-голям ще бъде ефектът на принизяване на международното право. Но мирът може да изисква такива жертви. Както казва Махатма Ганди, „Няма път към мира. Мирът е пътят.“ (Сравнете тази сентенция с цитираните по-горе думи на Нетаняху!)
Войните в Украйна и Близкия изток са само най-пресните мащабни атаки срещу международното право. Би било много несправедливо, обаче, „заговорът“ срещу международното право да се припише само на тях. САЩ, например, след Втората световна война интервенираха военно в много страни (осъществиха повече или по-малко мащабни агресии), а еднополюсният свят след края на Студената война, както с агресиите, така и с всевластието и заплахите със сила, сам по себе си подкопаваше международното право. След впечатляващата изборна победа на Доналд Тръмп над неолибералните глобалисти светът очакваше мирът и международното сътрудничество да получат нови импулси, но засега получава друго: обявяване на претенции към Канада и Панама и искане за анексиране на Гренландия, както и шоково повишаване на американските митнически тарифи. Все пак до днешния ден САЩ не бяха интервенирали военно в други страни по време на неговия първи мандат и първите 6 месеца от втория такъв. Освен това, усилията на президента Тръмп и неговата администрация активно да съдействат за прекратяване на войната в Украйна заслужават подкрепа. Но заявленията за възможното директно присъединяване на САЩ към агресията срещу Иран, което Израел активно се старае да провокира, и американските заплахи срещу тази суверенна държава, грубо нарушават международното право, отричащо както използването на сила, така и заплахата за използване на сила.
Току-що световните агенции съобщиха, че САЩ са нападнали ирански ядрени мощности със свръх мощни бомби. Първите коментари след това нападение бяха по повод сигурността на американските бази в района и за президентството на Доналд Тръмп. Но в създадената качествено нова обстановка в Близкия изток и в целия свят тези въпроси ще минат на заден план. Дори няма особено значение как ще реагира Иран. Основното тук е, че с пряката си намеса в агресията срещу Иран САЩ подпечатаха смъртния акт на международното право като съществен фактор в международните отношения. Сега светът е джунгла, а в джунглата всичко е позволено.
Третата глобална сила – Китай - понастоящем изглежда най-малко военно-интервенционно настроена, с изключение на военните учения и демонстрациите на сила по отношение на Тайван. Но следва да се направи разлика – почти целият свят признава Тайван за част от Китай, с изключение на няколко невлиятелни малки държави, като Китай продължава да спазва поетото от него международно задължение да не присъединява острова по насилствен път. Това задължение автоматично ще отпадне, ако Тайван обяви независимост. От друга страна, и това понастоящем е много по-важно, Китай геополитически и геоикономически е силно заинтересован от това Иран да не бъде подчинен на американско-израелската ос. Това би поставило под въпрос жизнено важни китайски планове и инициативи за развитието на глобалните и регионални международни отношения и за мястото на Китай в тях, поради което и не би следвало да се очаква той да наблюдава пасивно израелско-иранската война, особено след прякото нападателно участие на САЩ в агресията срещу Иран.
Не може да се пропусне и Европейският съюз (ЕС), който среща изключителна трудност да постигне единна позиция на всички свои страни-членки по всеки един от двата конфликта. За разлика от международното право, което не разделя суверенните държави на такива с демократично управление и такива с авторитарни режими, позициите на ЕС остават твърде идеологизирани. От международноправна гледна точка това дебалансира неговите позиции. Като политика на ЕС спрямо войната в Украйна, освен обоснованото осъждане на агресора, може да се посочи известна невъзприемчивост към усилията за прекратяване на войната в Украйна, предприети от администрацията на президента Тръмп. Но тази позиция не е съвсем логична предвид факта, че евросъюзът очевидно не може да поеме цялата военна и друга помощ за Украйна, а в отделни отношения (разузнаване, ПВО системи и др.) няма и нужните способности. В същото време по отношение на войната в Близкия изток ЕС трудно формулира официални становища, като от Декларацията на Г-7 от 18 юни т. г. по-подробна позиция би могла да се изведе за нейните европейски членове Франция, Германия и Италия (и на Обединеното кралство, което не е член на ЕС). Вместо задълбочена и комплексна международноправна оценка, обаче, в Декларацията има известна дебалансираност. Подчертаният акцент върху „правото на Израел да се защитава“ съответства на международното право, но неговото използване без нужните обяснения за сегашното развитие на израелско-иранския конфликт не е коректно. Освен това, вещае сериозни противоречия с ислямския и арабския свят, както и конкретно с арабските страни от Персийския залив. Очаква се ЕС като цяло да подкрепи американското нападение срещу Иран от 22 юни т. г., с което би потвърдил низходящата си международна значимост.
В допълнение към горното мисля, че назряват нови противоречия между Запада и страните от Глобалния юг (не само ислямските държави), отношенията с които са сериозно занемарени. Западният свят няколко пъти провокира гласувания в ОС на ООН, в които Русия беше осъждана за агресивните действия в Украйна, макар че броят на осъждащите страни с времето намалява. Вероятната причина за последното е изместването на акцента от агресията към усилията за прекратяване на войната. Но западните страни ще бягат като дявол от тамян от подобни гласувания по отношение на израелско-иранския конфликт и американската намеса в него. Мисля, че това все пак ще стане неизбежно и там резултатът ще бъде красноречив. По този повод би било добре да си спомним, че двойните стандарти подкопават международното право по най-пряк и действен начин.
Позициите на страните от Глобалния юг няма пряко да повлияят върху изхода от войната в Близкия изток, но във всички случаи ще съдействат преследваното радикално преформатиране на региона със САЩ като доминираща глобална сила и Израел като доминираща регионална сила да не се случи. Китай и Русия, естествено, също няма да приемат такъв изход. Същото се отнася за Турция, Пакистан, Саудитска Арабия, Египет и други страни в региона и извън него.
Най-смущаващото е, че почти всички анализатори говорят за геополитически интереси и завоевания, загърбвайки или направо отхвърляйки възможностите на международното право за установяване и поддържане на мира в региона. Не разискват дори възможните компромиси, за които стана дума в предишните редове. Свикваме с войната като допустимо средство за решаване на спорове и ще си платим за това.
В заключение, за съжаление, стигам до извода, че от дългото пребиваване в състояние „гроги“ по въпросите на мира и войната през последните няколко години, международното право вече предава богу дух.
Ако международното право запазва някакви шансове за възраждане като значим и незаобиколим международен фактор, това би се свързало преди всичко с активизирането на страните от Глобалния юг на международната арена, които напълно логично са най-заинтересовани от спазването на неговите норми. Ако няма такова възраждане, международните отношения като сътрудничество и взаимодействие биха могли да се върнат 380 години назад, плюс крайно неприятното допълнение на надничаща иззад ъгъла глобална високотехнологична война.
Бог да прости международното право! Но не вярвам да прости на неговите гробари.
