Забележително е, че много от онези, които се кълняха никога да не повтарят грешките от инвазията в Ирак, сега са се впуснали в друга зле обмислена авантюра.
За пореден път ни казват, че една близкоизточна нация трябва да бъде бомбардирана, за да може да вкуси от плодовете на свободата. За пореден път пропагандната машина работи на пълни обороти. Отново се казва, че режимът е на няколко дни от това да атакува не само Израел, но и всички западни съюзници с оръжия за масово унищожение. Това е твърдение, което в случая с Иран се прави още от 1975 г., преди издигането на върховния лидер Рухола Хомейни и създаването на неговата Ислямска република. За пореден път ни се казва, че Техеран ще предаде ядрените си оръжия - ядрени оръжия, с които не разполага - на терористични групировки.
Първоначалното твърдение, че Израел е нападнал Иран на 13 юни, за да ликвидира ядрената му програма, не продължи дълго. Два дни по-късно Бенямин Нетаняху даде интервю за Fox News, в което заяви, че истинската му цел е смяна на режима. Той добави, че се обмисля убийството на върховния лидер Али Хаменей (по-късно Тръмп заяви, че той е в безопасност - засега). Това е същият Нетаняху, който през 2002 г. обеща на американската общественост, че нахлуването в Ирак ще създаде нов Близък изток. Нахлуването, твърдеше той тогава, „ще има, гарантирам ви, огромен положителен отзвук за региона“. Може би си мислите, че резултатите са били катастрофални, но от гледна точка на Нетаняху инвазията от 2003 г. е огромен успех. Ирак се превърна в провалена държава, неспособна на нищо друго освен да оцелява ден за ден. Сега Израел е в състояние да упражнява значително влияние в кюрдския щат в северната част на страната.
През 2003 г. щяхме да наречем това неоконсерватизъм. Но неоконсерватизмът еволюира. Той изгуби тънката обвивка на идеализма, която някога имаше, и се превърна в напълно нихилистична идеология, открито препоръчваща грубата сила. Защо да бъде толкова срамежлив, че да извършва тайни убийства? Ако преди две десетилетия неоконсерваторите си представяха един безопасен свят чрез разпространението на западната демокрация, днес те избират умножаването на провалените държави и рухналите режими. Сирия на Башар Асад, Ливан, Пакистан, Египет - всички те формират география на опустошението. Въздействието, което Израел и западните демокрации оказаха върху Близкия изток през последните десетилетия, може да се сравни единствено с разрухата, причинена от Съветския съюз в Централна Европа. Този регион се възстанови след 1989 г., но славната му цивилизация така и не се възстанови.
Старата заплаха- „Ще ви върнем в каменната ера“ е клише, водещо началото си от Виетнамската война - се превърна в програма, която трябва да се тълкува буквално. Израелският Канал 14 сега съобщава, че Нетаняху възнамерява да приложи в Техеран доктрината Дахия: унищожаване на гражданска инфраструктура като средство за принуждаване на иранците да се обърнат срещу режима.
Преди нападението на Израел Доналд Тръмп беше увеличил изискванията към режима за сключване на сделка, която да попречи на Иран да се сдобие с ядрено оръжие. (След нападението тези искания се превърнаха в заплахи.) Отслабен от десетилетия на санкции, непопулярен у дома и неспособен да се възстанови от неуспехите, претърпени по време на имперските му авантюри в Ливан и Сирия, Иран нямаше избор. Усещайки предстояща сделка, Нетаняху се убеди, че прозорецът му за нападение срещу Иран се затваря. „Когато [Нетаняху] говори за изпреварваща атака, всъщност смятам, че той изпреварваше нашето договорено решение толкова, колкото и всичко, което правеха иранците“, казва Бет Санър, бивш заместник-директор на националното разузнаване на Тръмп, пред CNN.
Последвалата атака от страна на Израел едва ли е изненадваща. Още през септември миналата година Нетаняху заяви, че Иран ще бъде „освободен по-скоро, отколкото хората си мислят“. Същия месец Джаред Къшнър отбеляза: "Моменти като този се случват веднъж на поколение, ако изобщо се случат. Близкият изток твърде често е застинала зона, в която малко се променя. Днес той е втечнен и възможността за прекрояване е неограничена. Не пропилявайте този момент." Тръмп обаче все още не беше спечелил изборите. Нетаняху беше принуден да изчака, но след като Израел отслаби Хизбула в Ливан, той се фиксира върху това колко благоприятно изглежда окончателната конфронтация с Иран. След това негов приоритет стана как да въвлече Америка във война, в която тя отказа да се включи от самото начало. За да се унищожи иранската ядрена програма, са необходими американски бункерни бомби, а може би ще са необходими и американски войски, за да бъде свален режимът на Хаменей. Тръмп е малко по-труден за управление от своя тромав предшественик - в крайна сметка той изгради голяма част от политическата си привлекателност върху критиката на чуждестранната намеса - но колко дълго дори Тръмп ще може да устои на призива за последна битка между доброто и злото? Мисля, че не за дълго. Тръмп знае как да се възползва от преобладаващите митове. Той не е известен с това, че се бори с тях.
Най-изненадваща след първоначалната израелска атака беше реакцията на Европа. Европа може да загуби най-много от завръщането на неоконсерватизма. Ако режимът в Иран се срине и регионът изпадне в хаос, цените на енергията ще скочат и голяма вълна от бежанци скоро ще се насочи към Турция, а след това и към Европа. Международният тероризъм отново ще се превърне в заплаха. При сегашните условия подновената инфлация, дълбоката икономическа криза и притокът на бежанци - потенциално милиони - биха тласнали крайната десница към властта в цяла Европа. Как реагираха европейските лидери на тези съвсем реални възможности? Някои от тях бяха приглушени, а други бурно ръкопляскаха.
Общественото мнение в западните демокрации изглежда по-предпазливо. Никой не симпатизира на иранския режим, но да се пише празен чек за Израел сега изглежда рисковано. Няма смисъл да се подкрепя политиката, която един предполагаем Израел може да избере, защото съществуващият Израел е показал, че е способен да разрушава, но не и да изгражда. Той показа това в Газа, на Западния бряг, в Ливан и дори в новата Сирия. Единственият вариант, който той ще приеме, е да създаде пустиня и да я нарече мир.
Бруно Масаеш - New Statesman
превод: Nick Iliev
