Езикът е най-голямата дарба, която Бог ни е дал. На всички ни е ясно, че без тази божествена заложба не можем да стигнем до сърцата на нашите ближни; да обитаваме един общ свят, ще бъде затворени в нашето Аз и като самотни животни ще бродим из един пуст свят. Едва тази тайнствена смесица от звуци ни дава способността да създадем един свят от смисъл и значение, който трябва да завладеем. Народ с език е народ, народ без език е риба, гласи една казахска поговорка.
Това припомня Мюмюн Тахир.
Разбира се, езикът е историята и съдбата на всеки народ, неговата душа, фундамента на образованието и възпитанието. За немския писател и литературовед Дитрих Шваниц, царският път към образованието минава през езика. Много писатели, поети, философи са убедени, че няма по-висша сила от езика, няма богатство, по-голямо от езика, и няма по-дълбоко море от него. Единственото благо, което хората, напускащи родните си места, в трудни моменти и критични часове, носят със себе си е родният си език.
Д. Шваниц подчертава, че езикът прави човека човек. Единствен езикът различава човека от животното. Едва той обосновава особеното положение на човека сред животните: благодарение на това човекът може да създаде втори символен свят от значения, който споделя с други хора; в този втори свят е възможно нещо, каквото в първия няма. Чрез езика може да се очертае формата на дифузните вътрешни състояния на собствената душевност и така тя да стане достъпна за собствено възприемане. С това езикът дава възможност за мислене и за самонаблюдение. А то има последици, които стигат далеч. Изследователите са доказали, че който не владее своя език съвършено, и не умее правилно да се изразява, не е в състояние да мисли и правилно; оня за когото остават затворени цели езикови провинции, взема участие в обществото само в ограничен смисъл, цели символни континенти остават заключени за него; който е в състояние да изговаря несъвършено, за него и собствената душа остава тъмна в широки обхвати.
Езикът е един от най-важните фактори, който дава отражение на всички материални и духовни аспекти на народите и поема ролята на техен преносител от миналото в настоящето. Поради тази причина всеки народ трябва да приема като свой национален дълг и отговорност мисията да защити и съхрани своя национален език и да го пренесе в бъдещето. Само така той може да представи на света маркерите на своята национална идентичност, култура и история и да ги позиционира от локалното към универсалното. Езикът е част от идентичността. Той е един от нейните маркери и се признава за ключов от всички изследователи. Обезличаването на даден език е сигурен признак на деетнизация. Посегателството върху родния език е едно от най-противоестествените действия срещу човека и човешката общност. В нашата най-нова история примерите за това са достатъчни, за да илюстрират това твърдение. Езикът, който има решаваща роля за съдбата на личността и на нацията, трябва да се пази и развива с грижи, отговарящи на неговата роля. Грижата за езика трябва да се приема като установено сходство с нарастваща чувствителност от страна на индивида към обществото, особено по отношение на майчиния език. Защото за да могат хората да оценяват истинската стойност на своята култура, е необходимо да изучават своя език и литература, да слушат песни на своя език. Езикът е основният признак, който определя принадлежността към един или друг народ, към една или друга общност. Самата негова същност го превръща в основна предпоставка на плурализма – всеки от говоримите в света езици представлява по уникален начин човешкия и световен опит.
Културата съдържа общи черти в много области, но различните нации имат различни културни характеристики. Почти във всеки един период езикът винаги е бил в тясна връзка както с общата, така и с оригиналната култура на обществата. Общите идеали на човечеството, опитът от минали епохи, както и културните елементи (национални традиции, обичаи и география) се претворяват в езика. Поради тази причина, човечеството като цяло и нациите в частност, трябва да бъдат много чувствителни по отношение на запазването му. Колкото той играе важна роля в процеса на формирането на културата и нейното предаване в бъдещето, по същия начин културните промени и развитията в различни области на културата и националния живот също могат да повлияят на него, т. е. , между езика и културата, които се подкрепят и допълват взаимно, съществува тясна връзка. В тази релация единият елемент променя и развива другия и това взаимодействие създава една неделима цялост.
Езикът е най-иделното средство за комуникация през цялата човешка история. Той обаче съдържа и значения, които далеч надхвърлят това да бъде само средство за комуникация по отношение на своята функция. Защото, освен моментните и лимитирани комуникационни нужди, езикът е една многостранна и богата концепция, която изгражда поколения и географии, особено по отношение на културата и историческата памет. Но не е достатъчно човек просто да може да говори един език, за да се изразява правилно. Той трябва също така да разполага с достатъчно голям речников запас на този език. Защото човек може да мечтае, да мисли или да се изразява единствено според броя на думите, които знае. Освен това, историческата и географска идентичност на нациите се възприема правопропорционално на техните езици.
За Мартин Хайдегер езикът е „логос, върху чиято повърхност съществуването изплува и се разкрива”. Той е първоначалният етап на човечеството, като основа на човешкото съществуване, като това, което превръща човека в човек когато казва, че: „Езикът е мястото, където съществуването се излъчва и саморазкрива себе си”.
По отношение на езика като средство за общуване, Вилхелм фон Хумболт отбелязва, че неговото създаване е обусловено от вътрешната потребност на човечеството. Той е не само средство за общуване на хората в обществото, но е заложен в природата на самия човек и е необходим за развитието на духовни сили и за създаването на мироглед, което човек може да постигне само, когато постави своето мислене ясно и отчетливо във връзка с общественото мислене. Езикът, според Вилхелм Фон Хумболт, от една страна, е проявлението на общата духовна енергия на човека в един постоянно функциониращ цикъл/непрекъснато въртящо се колело, от друга страна, това е усилието в този цикъл за превръщането на идеята за езиково съвършенство в реалност. В рамките на това усилие едно същество може да стане човек само чрез езика. За да запазят своята идентичност, хората трябва да опазят своя език. Благодарение на него те могат да прехвърлят целия си материален и духовен опит от миналото в настоящето и от съвремието в бъдещето. Ето защо е важно всеки член на обществото да научи правилно собствения си език и да го използва по подходящ начин. В противен случай културата и историята ще отслабнат, а връзките които обединяват хората ще намалеят. Поради обстоятелството че хората, чиито общи черти по отношение на културата и историята са отслабени, те ще загубят и чувството си за принадлежност към нацията и своята идентичност, а човечеството ще бъде осъдено да се върне към своя период на самота и отчаяние.
За Л. Атанасов езикът е онтологията и гносеологията на социокултурния живот. Той е един от базисните реалии на човешкото съществуване, израз на фундаменталното творчество и иновации. Чрез него се осъществява първият исторически акт на действително родова човешка връзка. Езикът „преде“ нишките на човешкото общуване, пораждайки чувството за родство, за сливане с общността. Това се реализира чрез художествено-естетическата и нравствено-етическата страна на езика.
Езикът е универсално обществено явление, обществено дотолкова, доколкото формира едно общество посредством създадената през времето словесна култура и същевременно го развива и легитимира всекидневно в атмосферата на социалната и културната комуникация. В социалната прагматика езикът е не само информационна среда, в която се осъществява процеса на съобщение, но е и онази центростремителна енергия, която определя, дефинира и движи общностите, груповите и индивидуалните взаимоотношения и в крайна сметка дефинира и самата личност като такава.
Ето защо езикът е на първо място сред национално образуващите елементи. Йосиф Бродски смята, че развитието на една нация е свързано преди всичко с усъвършенстването на нейния език, т. е., тя се развива единствено в рамките на националния си език. Редица философи и лингвисти подкрепят идеята за „националната мисъл”, т. e., за мисловните характеристики на една общност – за възможността да се очертае нейния своеобразен мисловен профил по начин, аналогичен на индустриалния, географския, народопсихоло гичния, политическия и т.н.
Колкото и да е спорна една такава социална метафора, тя има сериозни предпоставки и основания, особено в нашето съвремие, когато материализирането на мисълта придобива неподозирани мащаби, когато образователният ценз – респективно интелектуалният продукт, - се превръща в основна стока, в гръбнак на най- модерните технологии и гориво на напредъка. Изначалната култура на човечеството е вербална. За това говорят и едни от най-устойчивите културни ориентири в човешката история – митовете и легендите, които са се появили далеч преди появата на писмените знакови системи. Съвременната култура, основана на писмеността, на семиотичните знаци и графологията, е следствие от езиковото развитие. Получава се обаче определена разлика между развитието на граматичните норми на някои езици и социалната прагматика – необходимостите на дадена общност. Например, приложението на определени съвременни технологии в производството, информатиката, междукултурните отношения. Оттук иде и стремежът на хората да търсят универсалния език, на който да излагат универсалното си мислене. Така в определени времена по нашите земи за търговски (а преди това в Римската империя – и литературен) език е бил използван гръцкия; в края на ХІХ и в началото на ХХ век се правят опити за налагане на изкуствените езици словио, нов- говор, идо и есперанто. Напоследък благодарение на монопола в информационните технологии и създаването на европейската общност масово се употребява английският. Всъщност това влиза в контекста и на един друг фундаментален въпрос – може ли да се организира едно универсално, наднационално общество въз основата на един език?
Теоретично това е възможно дотолкова, доколкото налага интензивността на общуването между хората. Но за монолитност на подобна общност трудно може да се говори не само поради различията на културите на отделните нации, а и поради механиката на мисленето им, която е специфична за различните езикови групи и е в пряка връзка с развитието на отделните езици.
