Едно от най-разпознаваемите режисьорски имена на Балканите Слободан Унковски (от Северна Македония) започна репетиции в Народния театър „Иван Вазов“. Работата му бележи началото на следващия голям проект на първата ни сцена – „Скъперникът“ по Молиер, чиято премиера се състоя. С участието на близо 30 актьори от трупата, спектакълът е сред най-мащабните проекти в програмата на театъра този сезон. Подходът на Унковски към класическия текст обещава среща между Молиеровата комедия и съвременното общество – в свят, в който темите за парите, властта и човешките отношения остават вечно актуални. Пред ФАКТИ говори Слободан Унковски, който е човек на културата, но и на политиката.
- Г-н Унковски, защо избрахте именно „Скъперникът“ на Молиер за своя първи спектакъл в България и какво откривате в тази пиеса, което я прави толкова актуална днес?
- Изборът на „Скъперникът“ е резултат от желанието на Народния театър да се завърне към значимите произведения от класическия репертоар, както и от моите идеи за тяхната нова интерпретация. Темата е изключително актуална – скъперничеството присъства в различни форми и проявления в съвременното общество и е отличен материал за анализ на човешката природа и поведение.
Стори ми се важно в това изследване да развия паралелна сюжетна линия и вместо 11 персонажа и актьори да имам 22, а в крайния вариант – 30, защото много често в сблъсъка между две групи печели трета.
Първоизточникът на историята за "Скъперника" се основава на сюжет, в който един човек заравя определено количество пари, злато или съкровище и всеки ден отива да провери дали още е там. Разбира се, накрая някои наблюдателни хора забелязват това и го ограбват. Докато той отчаяно оплаква загубата си, случаен минувач, разбрал какво се е случило, му казва спокойно да зарови един камък на мястото на богатството и да продължи всеки ден да го посещава, защото така или иначе съкровището не му е служило за нищо.
В нашия спектакъл, докато две трупи се борят за сцената на Народния театър, един олигарх купува сградата и я превръща в „Казино Молиер“. Така всички губят, а най-вече културата. Представлението по един деликатен начин говори за смъртта на изкуството.
- В представянето на спектакъла задавате въпроса „Кои са скъперниците на XXI век?“. Кои са те според Вас – политиците, олигарсите, корпорациите или обикновеният човек, обсебен от страха да не загуби?
- Всеки, който някога се е опитвал да убеди олигарси или политици да дарят средства или да подкрепят по-добро финансиране на културата, знае, че онези, които имат, искат да имат още повече. Меценатите са напът да изчезнат, ако вече не са изчезнали.
Скъперниците на XXI век не се разпознават лесно, а ги има навсякъде.
Много често тяхното поведение изглежда абсурдно за обикновения човек, особено за онзи, който живее от заплата или пенсия. Има големи скъперници, които пазят милионите и милиардите си. Има малки скъперници, които живеят за сметка на другите и никога не плащат нищо. Има и такива, които до последния си дъх злоупотребяват с всичко около себе си и освен собственото си богатство и себе си не обичат, не споделят и не уважават нищо друго.
Нашият спектакъл е за такива хора, но не само за тях. Победата на скъперниците, независимо кои са те, би означавала поражение на свободната мисъл и свободното действие. Затова измислихме своеобразния „Параграф 22“ – скъперниците да бъдат надхитрени от още по-големи скъперници, а кичът, пошлостта и боклукът да се опитат да заемат мястото на истинското изкуство.
- В постановката участват близо 30 актьори и два различни актьорски състава, които играят в различен стил. Защо избрахте този необичаен театрален подход и какво искате да внушите чрез него?
- Народният театър „Иван Вазов“, един от най-значимите театри в региона, ми се стори прекрасно място за подобно изследване, защото освен силен репертоар има и впечатляващи резултати в новите форми, във визуалния театър, в постмодерната естетика и други направления.
Г-н Василев, директорът на театъра, ме насърчи да развия този необичаен, рискован, но и смел концепт – един и същ драматургичен текст да бъде изигран от два паралелни състава, а впоследствие да се появи и трета група, която злоупотребява с името на Молиер и с неговото културно значение, за да обслужи своите бизнес интереси, представяни като грижа за изкуството, цивилизацията, страната и Европа.
По някакъв начин този спектакъл е продължение на две мои по-ранни представления: „Сватбата и разводът на Фигаро“ в Народния театър в Белград и „Скъперникът“ в Словенския национален театър в Любляна. Всичко това беше важен опит, който ми помогна заедно с една изключително талантлива и смела група актьори да изградим софийския „Скъперник“ и, както видях, да впечатлим местната публика.
- Казвате, че „Скъперникът“ ви дава възможност да „жонглирате“ с различни стилове на актьорска игра. Липсва ли днес именно играта в театъра, заменена от прекалена социална и политическа тежест?
- Политиката иска да вземе всичко. Не само за еднократна употреба, която понякога можем да разпознаем и да ѝ се противопоставим, а буквално да погълне всичко. Тя не подбира – иска всичко да бъде нейно и над всичко да властва.
Сюжетите на най-сложните драми вече ги виждаме в парламентите.
Прикриването на инциденти, злоупотребите, огромните грешки, финансовите акробатики, привидните спорове и битки между различни партии – всичко това се превръща в игра на големи емоции, шумни думи и широки жестове, които сякаш са преминали от сцената в държавните институции.
Театърът чрез играта се стреми да открие и назове истината. Политиката се стреми да ни убеди, че нейната позиция е единствената възможна истина, а за невярващите винаги има подготвени подходящи етикети.
- Живеем във време, в което парите все повече определят човешките отношения. Смятате ли, че светът днес е по-близо до Молиер, отколкото преди 50 години?
- Не мисля, че днешният свят е по-близо до Молиер, отколкото преди 50 години. Времето е безпощадна категория, която винаги успява да разпознае потребностите и проблемите в човешкото поведение.
Молиер е извънвремеви автор, както Шекспир и някои други класици. Той стои като ос на нашето културно наследство и продължава да ни вълнува, провокира и поставя пред сложни въпроси, на които не е лесно да се отговори.
Когато въведохме съвременни изрази и речник във втората линия на спектакъла, се потвърди, че работим с удивително съвременен текст – сякаш е написан днес, с дълбоко познаване на проблемите на нашата цивилизация. Именно затова Молиер е вечен и толкова често поставян по световните сцени.
- Вашето творчество е силно свързано с балканската драматургия и с автори като Горан Стефановски и Деян Дуковски. Има ли нещо специфично „балканско“ в начина, по който обществото преживява алчността, властта и моралния разпад?
- В режисьорската си кариера съм поставил около сто спектакъла. От тях приблизително една трета са съвременни балкански текстове, често световни премиери на македонски, сръбски, словенски, хърватски и други автори.
Поставял съм поне дванадесет пиеси на Горан Стефановски и пет на Деян Дуковски. В момента с Дуковски работим по две нови продукции – адаптация на „Майстора и Маргарита“ за Националния театър в Солун и премиерата на най-новата му пиеса „Черно злато“.
На Балканите, както и в Европа и Америка, алчността и грабежът сякаш са се превърнали в нормална форма на поведение.
В старите демокрации злоупотребата с власт и моралният разпад достигнаха такава степен, че предизвикват тревога по целия свят. Когато в социалните мрежи висши представители на държави отправят заплахи към суверенитета на други държави, когато военни действия се обявяват като лични решения, а масовите убийства започват да изглеждат като новата нормалност, вече говорим за нещо повече от морален разпад.
На този фон Балканите, някога символ на грубост, насилие и „барутен погреб“, започват да изглеждат като детска градина. Корупцията обаче все още живее тук – весела, щастлива, охранена и все така опасна.
- След десетилетия работа по световните сцени, как ви се струва българският театър днес? Има ли според вас глад за голям класически театър у българската публика?
- Бих искал да знам отговора на този въпрос, но не познавам достатъчно добре българската публика. Ако съдим по интереса към „Скъперникът“, глад определено има – билетите се разпродадоха много бързо. Това наистина ме радва.
Българският театър има репутация на изключително професионален театър с великолепни спектакли и блестящи актьори. Разбира се, всеки сезон е различен, но вярвам, че тези оценки все още са валидни.
- Вие сте не само режисьор, но и дългогодишен преподавател по режисура и актьорско майсторство. Какво липсва на младите актьори днес – дисциплина, смелост или способност да рискуват на сцената?
- Ако говорим за младите актьори в моя софийски спектакъл, на тях не им липсва нищо. Завършили са отлична школа, работят в театър с огромна традиция и значение, срещат се с режисьори от различни култури и естетики. С голяма смелост се хвърлят в непознатото, а именно така се расте в професията и в изкуството.
- Г-н Унковски, вие сте човек на културата, но и на политиката. Защо отношенията между България и Северна Македония толкова често минават през езика на историята и конфликтите, вместо през езика на културата и духовността?
- Културата и духовността са единственият път към възстановяването на доверието и комуникацията между България и Северна Македония. Няма как да вървим напред, ако чакаме историческите комисии да постигнат съгласие за миналото, учебниците, значимите личности и събития, а чак след това да започнем да общуваме и да обменяме култура.
Георги Господинов казва: „Непрекъснато произвеждаме минало. Ние сме фабрики за минало. Живи машини за минало.“
Миналото на Балканите е болезнено, кърваво и изпълнено с войни и борби. Именно затова е необходимо да намерим началото на едно ново минало, да се освободим от тежките митове и страховете за идентичността и да започнем истинско културно сътрудничество, свободно от скрити програми.
Дали това звучи утопично? Може би. Ще дам пример. За моята премиера в София в македонските медии не се появи нито дума, сякаш изобщо не се е състояла, независимо че вероятно съм първият македонски режисьор, поставил спектакъл на Голямата сцена на Народния театър „Иван Вазов“ за повече от 120 години история на театъра.
- Къде се губи „преводът“ – в думите или в делата?
- Бих казал – и в двете. Всички сме убедени, че сме прави, и се опасявам, че вече не разбираме достатъчно добре какво всъщност се случва и какво иска другата страна.
– Смятате ли, че театърът и изкуството могат да бъдат мост между София и Скопие в момент, когато политическият диалог често изглежда блокиран и натоварен с емоции?
- Абсолютно. Не виждам друг път. Но с всеки ден, в който не правим нищо в тази посока, се отдалечаваме от възможния мост за комуникация. Ако нетърпимостта се превърне в доминираща политика, няма да стигнем далеч.
- В последните години темата за идентичността, езика и историята между България и Северна Македония се превърна в източник на напрежение. Има ли опасност политиците и в двете държави да използват миналото все повече като инструмент за разделение, вместо за помирение?
- Разбира се. Национализмът е отлично лепило за част от избирателите. Обвиняването на другата страна е удобно оправдание за собствените неуспехи или за прикриване на политики, които пречат на европейската интеграция.
Темите за идентичността, езика и историята са особено чувствителни за нас.
В миналото имаше неуместни и агресивни изказвания на различни български политици, които предизвикаха гняв сред македонците. Предполагам, че и българската страна може да посочи подобни примери от македонска страна. Не мога да се освободя от усещането, че този наш „конфликт“ не е резултат единствено от нашите институции, национални интереси и червени линии.
