Световните агенции ни засипват с различни данни, информации и спекулативни конструкции за войната в Близкия изток. Много хора се чудят кой е прав, кой крив и в какво, и се затрудняват да изградят свои виждания по този кървав и разрушителен конфликт. Предлагам им да направят своите изводи на основата на съпоставянето и възможното разграничаване между морално-политическите оценки и логиката на междудържавните отношения.
Според мнението на голямата част от анализаторите, което аз споделям, войната започна като агресия на САЩ и Израел срещу Иран, независимо от международното осъждане на потисническия режим в последната страна.
Известно е, че много агресии след Втората световна война са били аргументирани с прекратяване на нарушаването на човешки права, често злоупотребявайки с тази морално-политическа категория. Дори при случаи на мащабни нарушения на тези права, реалните цели на агресията са били съвсем други, почти винаги користни.
Въпросът, който често се забравя е, че морално-политическа категория като уважението към правата на човека е част от международното право поне от Всеобщата декларация на ООН за правата на човека, 1948г.. Това означава, че когато една суверенна държава оценява състоянието на правата на човека в друга суверенна държава и евентуално предприема някакви действия, тя трябва да го прави според критериите и нормите на международното право. Единственият законен начин на военна инвазия на територията на една суверенна държава, (което да не е агресия), е осъществяваната с изрично решение на Съвета за сигурност на ООН, какъвто не е сегашният случай. С други думи, аргументът по линия на помощ за потиснатия и репресиран ирански народ не променя агресивната същност на предприетите от САЩ и Израел военни действия срещу Иран. По същата логика Общото събрание на ООН преди няколко дни осъди в своя резолюция безразборните атаки (не само срещу американските бази) на Иран срещу неговите съседи от Персийския залив. От друга страна, много вредна практика е започването на въоръжената агресия от САЩ, без да прекъсват протичащия преговорен процес. Този подход е коварен от морална гледна точка, но още по-зловредно е подкопаването, по принцип и реално, на тежестта на най-важния инструмент за решаване на междудържавни спорове – мирните преговори.
Междудържавните отношения имат своя логика и свои правила, но те имат и морално-политическа страна, измерваща се с уважението на държавите към принципите и нормите на международното право и на първо място към неговите основополагащи принципи на суверенитета и суверенното равенство. Тук също се споменава едно изключение, макар че юридическите спорове по него никога не са прекъсвали, – превантивната война. Като цяло тя е принципно несъвместима с международното право, забраняващо използването на сила срещу суверенни държави, но се предвижда като изключение в случай на пряка и непосредствена заплаха за нападение, което може да бъде отразено превантивно. Това е и основният аргумент на САЩ и Израел, обясняващи своите силови действия с целта да се предотврати създаването от Иран на ядрено оръжие (Като страна, подписала Договора за неразпространение на ядреното оръжие, Иран е приел международноправно задължение да не придобива такова. Израел не е страна по този договор, а е твърде вероятно да разполага с ядрено оръжие. Обясненията за това несъответствие могат да бъдат всякакви, но е видно, че е налице двоен стандарт, отхвърлян от международното право и от всяко право въобще.). Според мнозинството наблюдатели, обаче, включително експертите на МААЕ, такава пряка непосредствена заплаха към момента на агресията не е имало. Освен това, към тази обявена от началото цел впоследствие бяха прибавени и други: унищожаване на иранската балистична програма, прекратяване на връзките на Техеран с регионални терористични организации (основателно искане) и сваляне на сегашния ирански теократичен режим. Президентът Тръмп накрая поиска от Иран да приеме „пълна капитулация“….
Как горе посочените съображения се съотнасят към известното изказване на президента Тръмп, че в своите действия той се ръководи от своя морал, а не от международното право? Получава се, според мен, че тези думи на американския президент не само означават неуважение към международното право, но те са и неморални от гледна точка на стремежа на суверенните държави към конструктивно и равноправно развитие на международните отношения.
Бих искал ясно да подчертая защо отдавам приоритет на междудържавните отношения и международното право пред общополитическите морални съображения, въпреки че въпросът между тях често не е или – или. Краткият отговор е, че посоченият приоритет защитава, подържа и развива съзидателно международните отношения като система, което, според мен, е единствената трайна гаранция за успешното договаряне на каквито и да било солидни многостранни построения и схеми за мир, сигурност и стабилност. Без тях светът винаги ще бъде заплашван от големи и малки войни. С други думи, този приоритет се диктува от първостепенната важност на борбата за запазване и укрепване на световният мир. И този отговор в никакъв случай не означава подценяване на моралното осъждане на кървавите репресии, които режимът в Техеран осъществи срещу протестиращите през м. януари т. г. иранци. Но такова осъждане и още повече - действия - трябва да бъдат съобразени с международното право!
Появяват се какви ли не допотопни и повърхностни твърдения като това, че свалянето на режим като иранския е „хуманен жест“, а позоваването на държавния суверенитет тук е „геополитическо лицемерие“, какъвто и смисъл да влагат в последния термин. За мен тази теза не заслужава по-нататъшни обсъждания. Използвайки думите на неподражаемия Жак Ширак, казани по друг повод при първата война в Залива, тези автори „пропуснаха една отлична възможност да си замълчат“. Други, от своя страна, твърдят, че международното право е мъртво, съдействайки, вероятно без да искат това, за неговото реално и окончателно умъртвяване. В моята статия „Реквием за международното право като значим фактор в международните отношения““ (Факти.бг, 23.06.2025.) отбелязвам западането и резкия срив на международното право, но подчертавам възможността и необходимостта от неговото възраждане.
Съществуват, от друга страна, конспиративни теории за някакво вписване на войната в Близкия изток в съществуваща или подготвяща се договорка между глобалните сили (САЩ, Китай и Русия) за решаване на конфликта в хода на разпределяне на света на техни сфери на влияние. Не мисля, че такава договорка е вероятна, особено по отношение на Близкия изток. Но дори и да приемем хипотетично подобни твърдения, те само биха потвърдили необходимостта и заинтересоваността на неглобалните държави от възраждане на международното право.
В следващите редове бих искал да посоча някои конкретни реакции по войната в Близкия изток, без никакви претенции за изчерпателност, които, по мое мнение, потвърждават горните изводи.
Започвам със злощастната еволюция на позициите на канадския премиер Марк Карни, който след забележителната му реч в Давос, за която написах отделна статия (Факти.бг, 28 януари 2026), я „доразви“ с подкрепа за агресията на САЩ и Израел срещу Иран. Тази еволюция от една страна дълбоко разочарова, но, от друга, демонстрира несъстоятелността на тезата от речта на Карни, че е „задача на средните сили“ да създадат нов справедлив световен ред. Това няма как да стане без участието и тежестта на всички останали суверенни държави, като, освен това, не се изпуска от внимание склонността на някои от „средните“ („люлеещите се“) страни (“swing states”) да променят своите позиции по спорни международни въпроси в едната или другата посока.
Не по-добри бяха и позициите по войната в Близкия изток, изразени в Декларацията на лидерите на Германия, Франция и Великобритания от 1-ви март т.г., в която без да вземат отношение към това кой, прегазвайки международното право, е започнал войната, осъждат само агресията на Иран срещу неговите съседи. А председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в реч пред Европейския парламент акцентира върху потисническия характер на режима в Иран („Ни една сълза не трябва да се пролее за режима в Иран“), принизявайки значението на международното право. Тези подходи са достойни за съжаление. Ясно е, разбира се, че докато Европа е пряко зависима от САЩ по отношение на сигурността си и докато най-малкото не бъде прекратена войната в Украйна, опълчване от страна на Европейския съюз на едностранните и агресивни действия на САЩ не може да се очаква.
Испанското социалистическо правителство, водено от Педро Санчес, беше единственото в ЕС, противопоставило се на агресивната политика на САЩ към Иран. То не само вербално осъди агресията, но и не разреши на участващи във войната американски самолети да използват американските бази на испанска територия. По този повод президентът Тръмп заяви съвсем по тръмповски, че като наказание ще спре търговията на САЩ с Испания. (Подкрепа за суверенната испанска позиция срещу тази заплаха изрази президентът на Франция Ем. Макрон.) Педро Санчес получи изрична подкрепа и от Партията на Европейските Социалисти (ПЕС), което може би подсказва една от пистите, по които европейските социалисти ще се опитат в бъдеще да възродят поне част от предишното си влияние на континента. (Освен Испания отрицателни позиции към американо-израелската агресия срещу Иран изразиха Норвегия и Швейцария, които не са членки на ЕС. Повечето от другите европейски страни събраха смелост само да заявят, че не участват в тази война.).
Почти странна реакция на събитията в Близкия изток, според мен, показват до този момент Китай и Русия предвид изключителното значение на Иран за тяхната стратегическа сигурност и тяхното развитие, както и поради разрушителния ефект, който би имало върху развитието на БРИКС евентуално окончателно поражение на Ислямската република. (Има твърдения, че Китай и Русия предоставят военна помощ на Иран, което би било логично, но тя трябва да се докаже, а и не за това сега става въпрос.) Двете страни осъдиха вербално на различни нива агресията, но се въздържаха от по-подчертано политическо конфронтиране със САЩ, което освен като странно бих квалифицирал и като потенциално опасно за глобалната сигурност.
Защо мисля така? Защото ако приемем, че САЩ са нападнали най-важната от стратегическа гледна точка страна за Китай и Русия в Азия, без да се притесняват много от възможните реакции на последните, би следвало да допуснем, че са готови да продължат опитите за нарастване на американската хегемония по други направления, включително по отношение на преките жизнени интереси на двете глобални държави. Не мога, обаче, да допусна, че Китай и Русия пренебрегват това обстоятелство, още повече предвид поредното обезценяване на преговорите като механизъм за постигане на трайни споразумения. И стигам до крайно неприятния възможен извод, че Китай и Русия са решили, че при наличните състояние и тенденции на международната арена те трябва да започнат непосредствена подготовка за голяма война със САЩ и част от другите западни страни. Страшновато допускане, което, за съжаление, не мога да изключа.
В заключение бих искал да посоча, че много ясно виждам и разбирам крайно враждебните условия за възстановяване на ролята и тежестта на принципите на суверенитета и суверенното равенство, както и на международното право като цяло. Грубата сила вече се е утвърдила като основен фактор в международните отношения вследствие необузданата геополитическа вакханалия на глобално проектиращите се държави, понастоящем основно на САЩ и Русия. Какъв е изходът?
Част от претендиращите за лидери в усилията за договаряне на нов световен ред, който да замени хаоса на международната арена, „средни сили“, все още не са решили къде да насочат усилията си – дали към ред, основан на международното право (не на евфемизма на неопределени „правила“, които тепърва да се договарят), или към възможното користно подражаване на глобалните държави. Други „средни сили“, примирявайки се, акцентират върху необходимостта успешно да се адаптират към силовите обстоятелства и тенденции (германският канцлер Ф. Мерц пред тазгодишната Мюнхенска конференция за сигурност). Моето твърдо мнение е, че без натиска и участието на другите десетки неглобални държави, „средните сили“ не могат да решат „поставената им от Корни задача“.
Стремежът към възраждане на международното право и установяване на справедлив световен ред на равноправни суверенни държави така ярко контрастира със сегашната действителност, че наистина изглежда като илюзия или безплодно мечтание. Но той дава на неглобалните суверенни страни алтернативни на грубата сила посока и ориентация. Обединявайки усилията си, тези страни, без да измислят велосипеда, а опирайки се на четири-вековни традиции в развитието на съвременното международно право, могат да постигнат такъв ред. Убеден съм, че народите и хората ще стигнат до този извод и до тази борба.
София, 15 март 2026г.
Атанас Будев
