Всяка епоха на американското правителство има своя скандал. Иновацията на Тръмп е да превърне скандала в управляваща философия. Макар че е изкушаващо да се разглежда корупцията на режима на Тръмп – откровеното му спекулиране, използването на държавата като инструмент за отмъщение и лично обогатяване – като изкривяване на американската демокрация, истината е по-тревожна: това е огледало.
Разликата между ерата на Тръмп и предишните не е в наличието на корупция, а в нейната видимост и колективната неспособност на нацията да се скандализира от нея. Десетилетия наред корупцията в Съединените щати се морализираше като отклонение от иначе легитимна система. От железопътните барони и фирмените градове на 19-ти век до въртящата се врата на Уолстрийт и Вашингтон през 20-ти и 21-ви век, американският капитализъм винаги е разчитал на превръщането на публичните длъжности в частна печалба. Когато политиците станаха лобисти и редовни вътрешни търговци, когато корпорациите пишеха законодателството, когато правителството даваше спасителни помощи на банкови мениджъри и политически донори, когато мениджърите на болници забогатяваха от публични субсидии, докато техните работници и пациенти потъваха в несигурност, механизмите на корупцията бяха маскирани като професионализъм, ефективност или експертиза. Неолибералният ред ни научи да приравняваме добродетелта с успеха и да виждаме морал в пазарната стойност.
Когато Тръмп дойде на власт, корупцията вече беше нормализирана като реализъм. Тръмп просто я лиши от учтивите ѝ фикции – не само във вътрешната политика, но и във външната, където САЩ отдавна прикриваха насилието си с езика на демокрацията и човешките права. Извънсъдебните убийства на неидентифицирани лица чрез едностранни военни удари в латиноамерикански води, например, не са разрив с американския прецедент, а най-откритото му изражение, откритото изпълнение на практики, които предишните администрации са прилагали под маската на отричане и евфемизъм. По същия начин бруталността и жестокостта на Имиграционната и митническа служба (ICE) при Тръмп не са нещо ново. Вместо това те са до голяма степен драматизирана, създадена за телевизията версия на това, което Барак Обама – който си спечели титлата „главен депортиращ“ – въведе през годините, в които изгради кариерата на Том Хоман, сега така нареченият граничен цар на Тръмп. Подобно на Тръмп, Обама беше голям почитател на Хоман и му връчи президентската награда за заслуги за 2015 г., за да почете неговата страст да арестува имигранти, да разделя деца от родителите им и да затваря хора в лагери за задържане.
Наглостта на корупцията и жестокостта на Тръмп – непотизмът, измамите, самообслужването, откритото разпродаване на държавни поръчки и правосъдие – не ни шокира, защото изглежда като честен израз на това, което вече знаехме: че американското правителство и институции служат на богатите хора, които ги притежават, било то пряко или непряко чрез дарения и лобисти, или чрез мрежи от влияние, подкуп и изнудване. Възмущението, което някога би последвало, е заменено от умореното признание, че нещата винаги са функционирали по този начин.
В този смисъл Тръмп не е аберация, а откровение. Ако предишните администрации морализираха капитализма като меритокрация, която подкрепяше егото на милиардерите и политиците, които те допускаха на власт, Тръмп го превръща в чисто его: необуздан апетит, безсрамна алчност. Неговата корупция не е болест в системата, а опроверганата истина на системата, превърнала се в плът.
Това, което е унищожено, не е законността, а психическата архитектура, която някога правеше незаконността неприемлива. Това, което някога се възприемаше като престъпление, сега се ползва като изразяване на истината. Суперегото вече не ни забранява, а ни заповядва да се наслаждаваме на явните прояви на власт и на собственото ни съучастие в тях.
В общество, в което всяка сфера на живота е подчинена на логиката на натрупването – където медицината, образованието и дори самата грижа се управляват от печалбата – разкриването на корупцията не води до колективно морално обновление. То потвърждава това, което всички подозират: че вече няма етичен ред, който да се защитава. Резултатът е форма на политическа парализа. Можем да назовем корупцията, но не можем да действаме срещу нея, защото това би изисквало разграждането на самата система, в която сме били обучени да вярваме, че е неизбежна и върху която е изградена нашата нация, такава каквато я познаваме.
Либералните реакции към корупцията се провалят по същата причина. Те апелират към морала – към приличие, справедливост, честност – без да се сблъскват с факта, че тези ценности са били лишени от институционална същност и стабилна културна основа. Междувременно десницата е научила да използва тази празнота като оръжие. Гениалността на Тръмп се състои в способността му да превърне корупцията в спектакъл, да накара безсрамността ѝ да изглежда за мнозина като автентичност, а насилието ѝ – като свобода. Неговите последователи правилно признават, че корупцията прониква в живота на елита; това, в което се заблуждават, е източникът ѝ. Те виждат декаданс в бюрократите, а не в милиардерите; в мигрантите, а не в монополите.
Ако корупцията вече не провокира значима реакция, да не говорим за народно въстание, то е защото – под марката на Демократическата партия – „съпротивата” е комерсиализирана. Възмущението се е превърнало в начин на живот, а цинизмът – в знак на изтънченост. Политическата критика и осъждането са напълно комерсиализирани, вплетени в културната индустрия – машина, която превръща моралното отвращение в продукт, а афоризмите за тиранията – в бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ редом с мемоарите на корумпирани политици. Когато политиката се превръща в развлечение, а възмущението – в корпоративна естетика, фашизмът вече не се налага да се маскира като добродетел; той просто трябва да направи по-добро шоу от предполагаемите си опоненти.
Корупцията на Тръмп продължава да вирее безконтролно, не защото хората не я виждат, а защото вече не вярват, че е възможно нещо по-добро. В края на краищата, да бъдеш скандализиран все пак означава да вярваш в морален свят, който може да е погазен. Това, с което се сблъскваме сега, е нещо по-мрачно: общество, което вече не вярва в собствената си възможност за изкупление.
Възстановяването на етичното въображение ще изисква нещо повече от разкриването на корупцията. То ще изисква изграждането на истински публични и граждански институции, предназначени да служат на хората от работническата класа, а не на интересите на богатите, и инвестиране във форми на колективна, взаимна грижа, които придават конкретен живот и стойност на демократичната етика.
Корупцията процъфтява в руините на солидарността. За да се противопоставим значимо на нея, трябва да изградим общество, в което истината и честността не са въпрос на индивидуални постижения, а на обща обществена цел, на конфронтация с мрачното ни национално минало и на истинско откъсване от него.
* * *
* Ерик Райнхарт е политически антрополог, психиатър и психоаналитичен клиницист, базиран в Чикаго.
превод: Nick Iliev
