- Нима в Калифорния няма завист или съревнование?
- Има – но в различен контекст. Там усещаш, че машината на обществото работи. Натискаш копчето – получаваш резултат. И то не е илюзия, а реалност. В България, след като се върнах, опитах да свърша елементарни неща. Вместо решения – получих стотици телефони и чиновници, които не знаят кой за какво отговаря. Натискаш копчетата – нищо не се случва. Системата съществува само на хартия.
В Калифорния правата ти са защитени, свободата ти – гарантирана, никой не заговорничи срещу теб. Но ето нещо парадоксално - тъкмо в тази уреденост има нещо страшно. Усещането, че всичко е решено, подредено, предсказуемо… те оставя сам и гол.
- Тогава накъде води всичко това?
- Стигаш до въпроса: „И какво от това?“ Живееш в съвършена система. Машината работи. И ти работиш в нея. Но утре умираш – а машината продължава. И тогава какъв е смисълът? Да бъдеш просто добре смазан зъбчат механизъм?
Тук идва нуждата от религия – като утешителен отговор. Или пък психотерапия – другата форма на бягство. Американецът страда, но не търси трагедията или радостта в дълбочина – той търси обяснение, диагноза, терапевтичен отговор. Щастлив си – отиваш на терапевт. Нещастен си – също. Няма катарзис. Има поддръжка.
- И все пак – каква е основната разлика между Калифорния и България?
- В Калифорния животът е уравновесен, рационален, предвидим. И това е постижение – никой не го отрича. Имаш дом, сигурност, пари. Знаеш, че данъците ти отиват където трябва. Но тази сигурност те приспива. Не ти позволява да се изправиш пред големия въпрос: „Какво ще правя със смъртта?“
В България животът е труден. Почти нищо не работи както трябва. Но точно затова – когато смъртта те докосне, ти избираш живота с цялата си воля. В Калифорния живееш в „съвършенство“, което те лишава от нужда да мислиш за смъртта. Но това е наркотик. Хотел Калифорния – вечно можеш да влезеш, но никога да не излезеш.
- От какво трябва да се предпази българинът днес?
- В свят, където всичко работи безупречно, най-голямата опасност е грешката. В свят като в България, където почти нищо не работи, опасността е отчаянието! Но в същото време – там, където си на ръба между живот и смърт, се ражда копнежът: „Искам живот!“
В Калифорния има удобство – но то води до забрава на смъртта. В България има болка – но тя може да те събуди.
- С риск да прозвучи макиавелистко – оправдава ли целта средствата?
- Свободата не идва мигновено. Човешката воля узрява бавно – през искания, през търсения, през грешки. Всяко искане е символ на нещо по-дълбоко – желание, което често не можем да назовем. Ние мислим, че искаме позиция, власт, признание – но дълбоко в себе си жадуваме друго. Бог гледа именно към това дълбоко желание – не към външното поведение, а към вътрешната цел. И съди според нея. Затова някой може да направи грешка – но ако целта му е добра, да бъде оправдан.
- Ако човек живее цял живот в заблуда, живее ли България грешно?
- Ако дълбокото намерение е добро, дори при грешна посока – Божията любов се намесва. Така става с апостол Павел – гонителят на християните. Той върши злини, но с добро произволение – от вярност, от търсене на истина. И Христос му казва: „Аз съм Този, когото гониш.“ Истината го печели, защото дълбоко в себе си той винаги е търсел нея. Същото важи и за България. Може би вървим грешно. Но ако копнежът ни е чист – ще дойде промяната.
- И какъв е пътят напред – за България и за българина?
- В крайна сметка – всичко зависи от поведението. Ако то е към доброто, към истината – ще участваме в Божията любов. Не само ще знаем, че съществува, а ще я преживеем. Ако останем в съзнанието, но без участие – това е падение. Това е адът - знанието без живот. Как ще стане тази промяна – не знаем. Но със сигурност ще има изненади, някак български…
