На 18 февруари 1856 г. в Цариград е обнародван Хатихумаюнът - султански указ (наречен още и вторият акт на Танзимата), издаден от султан Абдул Меджид. Приет е от османското правителство под натиска на Англия, Франция и Австро-Унгария, за да се предотврати възможността седмица по-късно Русия да постави въпроса за угнетените християнски народи на Парижкия конгрес, свикан след Кримската война 1853-1856 г., и да го впише в мирния договор в специален параграф.
Още с прокламирането на Гюлханския хатишериф от 1839 г. Цариград обявява настъпването на епохата на танзимата, т.е. време на реформите. Хатихумаюнът потвърждава дадените по-рано права на султанските поданици и очертава параметрите на по-нататъшните реформи в империята: пълна свобода на религията и вероизповеданията, равенство на мюсюлмани и немюсюлмани пред законите, право на собственост и имущества, достъп на немюсюлманите до обществени служби, училища, армия и пр., равно облагане с данъци без разлика на вероизповедание и религия, въвеждане на ред във финансите и държавния бюджет, реорганизация на администрацията, право на представителство на населението в управленските структури на страната, отваряне на банки, строителни работи и т. н.
На практика Хатихумаюнът не се зачита, но предвидените църковни преобразования, дават основание на българите да поставят пред султанското правителство въпроса за църковната и гражданска автономия.
