Това не е заглавие на нов роман, а моето питане към онези 18% от българите, които са щастливи от приемането на нова валута, която и да искам, не мога да я нарека национална.
Предисловие.
„Да. Имаше класова борба и нашата класа я спечели." Това са думи на Уорън Бъфет.
През петте съществували строя – родовообщинен, робовладелски, феодален, капитализъм и социализъм – винаги борбата е била една и съща: бедни срещу богати. Доскоро властта на богатите е трябвало да бъде подсигурена от бедните. Тоест, трябвало е една критична маса от бедни хора, които да защитават правата на богатите, обаче без самите те да стават богати.
Това са били гвардии от добре платени главорези, наемни убийци, впоследствие организирани в структури, които често се представят като някакви елементи от държавната сигурност и безопасност. С този инструмент богатите са налагали своя терор върху бедните. Така центърът на противопоставянето се е измествал, защото бедните са се борили за своя живот, а когато човек се бори за живота си, целта му към богатство някак остава на втори план. За богатите борбата винаги е имала тесен фокус – това е било богатството. Те не са разпилявали силите си, за да пазят животите си, защото за това са се грижели преторианците. Богатите винаги са преследвали само властта и парите.
Днес съществуването на такава прослойка от класови предатели не е необходима. Всички инструменти на научно-техническия прогрес работят за каузата на богатите. Изкуствен интелект, дигитални пари, масово подслушване и следене вече се извършват без човешки фактор. При това много по-ефективно.
Днес, хайде да не е днес, но утре ние ще се събудим напълно зависими от своите богати противници, но зависимостта ни няма да е най-лошото. За да държат цели държави в покорство, ще е необходимо само някъде някой анонимен богаташ да натисне един бутон на компютъра си и цели континенти могат да останат без покрив и храна. Това е така не защото е най-логично, а защото е най-удобно. Така разходите за класови предатели ще бъдат сведени до нула, а контролът ще бъде съвършен. Най-лошото ще е невъзможността ни да се противопоставим на това.
Тук идва и въпросът ми. При положение че за приемане на еврото и дигиталното евро се радват най-вече класовите предатели, не осъзнават ли, че те първи ще останат без привилегиите си? Или си въобразяват, че има някакъв квантов паралелен рай, в който ще се допускат предимно скопени домашни любимци да доизживеят иначе безсмислените си животи?
Тук питам онези 18% – Защо, бе? Защо се радвате?
А дали първите думи наистина принадлежат на Бъфет, ще кажат фактчекарите – едни от последните фризирани предатели на своята класа.
