Д-р Валентин Съйков,
Председател на „Гражданска инициатива България 2050“
Дългите години очакване за приемане на еврото у нас предполагаха задълбочени анализи за момента, условията и последствията от такава важна икономическа стъпка. Вместо това дебатът за еврото все повече се принизява и се свежда до ожесточено политическо противопоставяне по една любима на обикновените българи и на политиците тема за спекулата с цените.
От години сме свидетели на периодични кампании срещу големите търговски вериги, водени главно от опозиционни партии и неправителствени организации. Когато решат, че положението е станало нетърпимо, управляващите яхват недоволството и излизат с някакви мерки, чийто единствен резултат е хвърляне на прах в очите на хората. Обикновено се говори за квоти за българските производители по щандовете, за контрол на цените по пътя от производителя до търговеца на дребно и т.н. Такива мерки никога досега не са дали осезаем резултат нито за потребителите, нито за производителите.
Първата причина е фактът, че ако има спекула с цените, тя се случва независимо от държавните служби, които са призвани да се борят с нея. В момента ръководителите на тези служби убеждават началниците си и данъкоплатците, че решението е увеличаването на щатните бройки за ловци на спекуланти. Доколко увеличеното количество ще премине в по-добро качество е съмнително, особено ако се имат предвид изводите на едно научно изследване, което беше представено наскоро в УНСС. За осма поредна година колектив с ръководител проф. Борислав Борисов, подкрепен от УНСС, Стопанска академия „Д. А. Ценов“ и Института за публична администрация изследва състоянието и перспективите на държавната администрация у нас. Основният извод в доклада е, че индексът на административния капацитет у нас пада и през 2024 г. е под равнището отпреди осем години, когато са започнати тези проучвания. Повишаването на ефективността на държавната машина минава през подобряване на организацията на работата ѝ, а не през раздуването на щатовете.
Политическата пропаганда загърбва истината, че най-доброто оръжие срещу високите цени е свободната конкуренция. Ролята на държавата в пазарната икономика е да насърчава конкуренцията, а не да назначава нови и нови чиновници, които да обикалят пазарите и да рекетират търговците.
Кампаниите срещу спекулата няма да дадат резултат и по още една фундаментална причина. Те не поглеждат към основните проблеми на двата ключови за живота на хората отрасъла – селско стопанство и търговия. Тези проблеми са недостатъчно производство и монополизъм.
Българското селско стопанство отдавна не задоволява нуждите на страната от хранителни продукти. Повечето количества плодове и зеленчуци, които консумираме, пристигат от чужбина. Такива са половината от доматите, голяма част от краставиците, пипера, картофите и др. Подобна е картината и при плодовете. Родното производство покрива на ниво вътрешно потребление само избрани култури. Обобщено износът на страната покрива по-малко от 20 % от вноса по обем и се изчерпва главно със зърнените и маслодайни култури.
Половината от свинското и говеждото месо в българските магазини също е от внос. При млечните продукти съотношението изглежда по-добро, но за сметка на рекордния внос на сухи млека, който оказва силен натиск върху родните животновъди. Така българското сирене, което си купуваме, често е българско по етикет, но не и по съдържание.
Списъкът може да се продължи още, но нека спрем дотук.
Тревожната картина е въпреки европейските субсидии за сектора. След целенасоченото му съсипване в началото на деветдесетте години с ликвидирането на кооперативите и връщането на земята в реални граници, селското стопанство у нас пое път на развитие, който логично ни доведе до сегашното положение.
Слаба конкурентоспособност, ниска производителност на труда, разпокъсаност на производството – това са основните причини да виждаме толкова малко български продукти по рафтовете на хранителните магазини. Към тях се добавя и неспособността на българските политици да защитават интересите на родните производители на европейската сцена.
Окрупняването е задължително условие за повишаване на конкурентоспособността в съвременния свят. Въпросът е как да стане то?
Пред българското село има две възможности. Първата е да продължи по досегашния латифундистки път, при който земята и средствата за производство се съсредоточават в ръцете на краен брой едри земевладелци. Втората е да се възродят кооперативите, които могат да дадат на малките производители предимството на мащаба. България има традиции в кооперативното движение доста преди 9 септември 1944 г. За съжаление след 10 ноември 1989 г. „кооперация“ стана мръсна дума в устата на тези, които диктуваха модата в управлението.
Преобразуването на старите социалистически кооперации в нов тип пазарни предприятия беше в основата на безболезнените аграрни реформи в Чехия, Словакия и други бивши социалистически страни. Кооперативите на независимите производители са гръбнак на изключително силното селско стопанство на Франция и много други страни-членки на Европейския съюз.
Изборът на двата пътя има не само икономически, но и социални измерения. При латифундисткия път, който сме поели, крайният резултат е малцина много богати и маса крайно бедни. При кооперативния път на сдружаване на селскостопанските производители ще имаме много достатъчно заможни фермери, които осигуряват достоен живот на себе си и на хората около тях. А за потребителите в града ползата ще бъде в повече, по-разнообразни и на по-добри цени стоки в магазините.
Досегашните 35 години са показали, че силни кооперативи не могат да се изградят само по пътя на стихийното обединяване на дребните производители без помощта на държавата. Именно тя трябва да създаде условия и стимули за такова окрупняване с нова организация на производството, доставките и реализацията на продуктите. Само държавата може да помогне на кооперативите да създадат своя търговска мрежа, с която да разбият монопола на големите търговски вериги. Това трябва да стане чрез насърчаване и подпомагане на независимите производители и търговци да се обединяват, а не чрез създаването на нов монопол под едър политически чадър, каквато е идеята за превръщане на „Български пощи“ в хранителни магазини.
Лозунгът „Бий спекуланта!“ е пряк път към душата на избирателя и е много по –лесен за изпълнение, поне на думи. Призивът „Да помогнем на производителя!“ е верният път към благоденствието , но той ще донесе дивиденти в бъдещето. За неговото изпълнение са необходими много усилия и инвестиции. Първият лозунг е изборът на днешните политици. Вторият трябва да бъде изборът на обществото, което е длъжно да намери правилните хора за неговото осъществяване.
