20 Ноември, 2026 09:44, обновена 20 Ноември, 2026 09:44 466

Европа гледаше снимки, докато светът пренареждаше силите си: Москва ли е изолирана или Брюксел

  • китай - 
  • сащ - 
  • русия - 
  • европа - 
  • среща - 
  • световен ред

Докато Вашингтон, Москва и Пекин разговарят за новия световен ред, Европа рискува да остане страничен наблюдател на решения, които ще определят собствената ѝ сигурност. А претендиращите да я водят политици в Берлин и Париж се радват на рекордно ниско обществено доверие.

Европа гледаше снимки, докато светът пренареждаше силите си: Москва ли е изолирана или Брюксел - 1
Тихомир Шумов Тихомир Шумов Автор във Fakti.bg
ФАКТИ публикува мнения с широк спектър от гледни точки, за да насърчава конструктивни дебати.

Докато европейските политически анализатори внимателно разчитаха позиционирането на лидерите, жестовете и езика на тялото по време на тристранната среща в Китай, в европейските столици сякаш се прокрадна едно доста неприятно усещане. Че в голямата геополитическа игра неочаквано може да се окаже, че не Москва, а Брюксел е останал в периферията.

Символиката на една дипломатическа среща понякога казва повече от десетки официални декларации. Когато лидерите на САЩ, Китай и Русия застават заедно пред камерите, посланието не е само протоколно. То показва кой участва в разговора за бъдещето на международния ред и кой наблюдава случващото се отстрани.

И точно тук се появява неудобният въпрос за Европа.

В продължение на години европейската политика спрямо Русия беше изграждана около идеята за международната изолация на Москва. Санкциите, дипломатическото дистанциране и ограничаването на политическите контакти трябваше да демонстрират, че нарушаването на международния ред има цена.

Но международната политика рядко се подчинява на толкова проста логика. Изолирането на един участник в даден политически формат не означава непременно, че той губи влияние навсякъде. Русия запази стратегическите си отношения с Китай, продължи да бъде фактор в глобалната енергетика и остана участник в разговорите за международната сигурност.

Още по-важно е, че Москва не престана да бъде необходима за решаването на редица международни проблеми. Русия продължава да разполага с ядрения си потенциал, постоянно място в Съвета за сигурност на ООН и значително влияние в редица региони.

Дипломатическата снимка и реалната политика

Тук трябва да се направи едно важно разграничение. Една обща снимка не е доказателство за стратегическо съгласие. Присъствието на трима лидери на едно място не означава, че между тях няма противоречия или че са постигнали обща визия за света.

Но снимката има символна стойност. Тя показва, че тези държави разговарят пряко на най-високо равнище и че техните лидери претендират за участие в определянето на глобалния дневен ред.

А къде е Европа в тази картина?

Европейският съюз разполага с огромна икономическа тежест, развит индустриален потенциал, значителни финансови ресурси и политическо влияние. Но икономическата мощ не се превръща автоматично в геополитическа сила.

Европа има проблем с единството на външната си политика, с разминаването между националните интереси на държавите членки и с отсъствието на единен политически център, способен да говори с достатъчно тежест от името на целия континент.

Това е съществената слабост на Брюксел. Не липсата на ресурси, а трудността те да бъдат превърнати в последователна и самостоятелна стратегия.

Берлин и Париж: амбициите на лидерите и търпението на избирателите

Има обаче още един проблем, който европейските политически елити трудно могат да пренебрегнат. Двамата национални лидери, които традиционно се възприемат като основни двигатели на политическото лидерство в ЕС – германският канцлер Фридрих Мерц и френският президент Еманюел Макрон – се намират в изключително тежка ситуация по отношение на общественото доверие.

Според проучване на ARD от ноември 2026 г. едва 12% от германците са удовлетворени от работата на Мерц, докато 85% изразяват неудовлетворение. Във Франция картината е сходна. Според последното проучване на Ipsos от 14 ноември едва 14% оценяват положително работата на Макрон, а 83% имат отрицателна оценка.

Тези числа не са просто статистика. Те поставят въпроса за политическата легитимност на амбициите на Берлин и Париж да задават посоката на целия Европейски съюз.

Възможно ли е лидери, които срещат толкова силно недоволство у дома, да претендират за безспорно лидерство в Европа?

Тук се очертава и един от парадоксите на съвременната европейска политика. Докато външнополитическите изяви, геополитическите декларации и разговорите за новия световен ред заемат значителна част от политическото внимание на ръководителите в Берлин и Париж, техните избиратели продължават да очакват отговори на много по-близки и непосредствени проблеми.

Цената на живота, покупателната способност, икономическата перспектива, работните места, миграцията, сигурността и състоянието на публичните услуги не могат да бъдат изместени от дневния ред само защото международната обстановка е сложна.

Във Франция например проучването на Ipsos от ноември показва, че покупателната способност е водещо притеснение за 60% от анкетираните, а държавният дълг и бюджетният дефицит също набират тежест. В Германия инфлацията, социалното неравенство и здравеопазването остават сред основните тревоги на гражданите.

Разбира се, ниските рейтинги не могат да бъдат обяснени единствено с външнополитическите приоритети на двамата лидери. Но съвпадението между задълбочаващото се обществено недоволство и усещането за разминаване между политическите амбиции и ежедневните проблеми на хората е твърде показателно.

Изглежда, че европейските граждани все по-трудно приемат идеята, че техните правителства могат да бъдат активни и амбициозни на международната сцена, докато у дома не успяват да убедят избирателите си, че имат работещи решения.

Има нещо особено тревожно в това Берлин и Париж да претендират за лидерство на Европа, докато собствените им общества демонстрират толкова ниско доверие към националните си ръководители.

Украйна поставя Европа пред неудобен въпрос

Най-големият парадокс е, че войната в Украйна засяга непосредствено европейската сигурност, но бъдещето на конфликта може да се окаже предмет на разговори между сили, които имат различни интереси и различни представи за следвоенния ред.

Европейските държави не могат да си позволят да бъдат просто публика в преговори, чиито резултати ще определят сигурността им за десетилетия напред.

Това не означава, че Европа трябва да бъде безусловно включена във всеки международен формат. Означава, че трябва да има достатъчно политическа тежест, за да не може решенията за нейната сигурност да бъдат вземани без нейното участие.

Още по-важно е, че самата Украйна не може да бъде превърната в обект на договорености между големите сили. Нейният суверенитет и правото ѝ да участва в решенията за собственото си бъдеще трябва да останат основен принцип.

Москва може да не е изолирана, но това не означава, че Европа е победена

Би било погрешно да се твърди, че Русия е спечелила стратегическото съревнование или че Европа вече е международно изолирана. Европейският съюз продължава да бъде един от най-значимите икономически и политически центрове в света.

Но би било също толкова погрешно Брюксел да пренебрегва сигналите, които идват от подобни дипломатически формати.

Светът се променя, а международните отношения все по-малко се подчиняват на представата за единен западен център, който определя правилата и очаква останалите да ги следват.

Вашингтон има своите интереси. Пекин има своята дългосрочна стратегия. Москва търси възстановяване на международното си влияние. А Европа все още търси отговор на въпроса каква точно иска да бъде в този нов свят.

Може би най-неприятният извод за европейските лидери не е, че Русия не е изолирана. А че самата Европа рискува да се окаже стратегически изолирана от процесите, които определят нейното бъдеще.

И този проблем не започва в Китай. Той започва и в самите европейски столици – там, където политическите ръководители все по-трудно убеждават собствените си граждани, че могат да решат проблемите им.

Защото в международната политика не е достатъчно да си убеден, че си на правилната страна на историята. Трябва и да имаш силата да участваш в нейното написване.

Ако Москва е на масата, а Брюксел е пред телевизионния екран и анализира кой до кого е седнал или застанал за снимка на другия край на света и означава ли нещо това, може би е време Европа да се запита не кой е изолиран, а защо нейната дума все по-трудно се превръща в решаващ фактор.

Поставете оценка:
☆ ☆ ☆ ☆ ☆
Оценка 3 от 4 гласа.

Подобни новини