Помилването е акт на държавна милост. Но дали всяко помилване действително е милост – или понякога се превръща в милостиня към човек, който вече е получил от държавата наказанието, което законът предвижда за извършеното от него престъпление? Това е въпрос, който няма еднозначен юридически отговор. Конституцията дава на президента правото да помилва, а това правомощие може да бъде делегирано на вицепрезидента. Когато е делегирано, именно вицепрезидентът взема крайното решение. Пред него могат да бъдат поставени медицински експертизи, становища, предложения и множество други документи. Но нито един от тези документи не поставя подписа вместо него.
Именно това е същественото. Предложението не е решение. Експертизата не е решение. Комисията не е решение. Решението е на човека, който има конституционното правомощие да помилва.
Така юридическата процедура неизбежно се среща с морала.
Защото не всички престъпления са еднакви. Не е едно и също човек да бъде осъден за укриване на данъци и да бъде осъден за разпространение на наркотици. Не е едно и също да бъде причинена смърт по непредпазливост при пътнотранспортно произшествие и да бъде извършено умишлено убийство. А още по-тежък е въпросът, когато говорим за умишлено убийство на двама или трима души.
Законът определя наказанието. Съдът определя вината и размера на наказанието.
Но при помилването държавата прави нещо различно – тя решава дали това наказание трябва да бъде прекратено или смекчено преди да е изтекъл срокът, определен от съда. И затова първият въпрос при едно искане за помилване би трябвало да бъде: каква е причината да бъде поискано?
Всеки затворник има право да поиска помилване. Това е част от самата логика на института на помилването. Но фактът, че някой има право да поиска милост, не означава, че държавата има морално задължение да му я даде. Напротив. При всеки конкретен случай трябва да стои въпросът не само какво се случва с осъдения, ако остане в затвора, а и какво може да се случи с обществото, ако той бъде освободен.
Това е особено важно при тежките умишлени престъпления.
Когато човек е осъден за убийство, зад присъдата не стои просто един номер на наказателно дело. Стои човешки живот, който е отнет. Стоят близки, които са загубили човек. Стои и общественият интерес държавата да покаже, че подобно поведение има сериозни последици. Когато говорим за наркотрафик, картината също не се изчерпва с конкретния извършител. Наркотиците засягат други хора, семейства, деца и цели общности. Тук потенциалната обществена вреда не приключва с постановяването на присъдата. Затова при подобни престъпления въпросът за риска от рецидив и за обществената опасност би трябвало да има особена тежест. И тук идва ролята на помилващия. Той не е съдия и не трябва да преразглежда присъдата. Но той има правото да прецени дали в конкретния случай има основания за държавна милост.
А това означава, че има и правото да каже „не“. Това „не“ е също толкова важно, колкото и „да“-то.
Медицинската експертиза например може да установи тежко заболяване. Това е обективно обстоятелство и трябва да бъде взето предвид. Но медицинският документ не може сам да отговори на въпроса дали човек, осъден за тежко умишлено престъпление, трябва да бъде освободен предсрочно от наказанието си. Той отговаря на медицинския въпрос. Друг трябва да отговори на държавническия.
Именно тук се намира морално-етичната граница.
Защото помилването не трябва да бъде награда за добро поведение в затвора. Доброто поведение е задължение на всеки лишен от свобода. Не трябва да бъде и начин човек автоматично да избегне остатъка от наказанието си, само защото е представил достатъчно документи.
Помилването трябва да бъде изключение. Изключение, което се прави тогава, когато има достатъчно силни основания държавната милост да надделее над необходимостта наказанието да бъде изтърпяно докрай. И колкото по-тежко е престъплението, толкова по-висока трябва да бъде летвата за тази милост.
Това не е жестокост. Това е отговорност.
Защото държавата има две страни на човечността. Едната е да прояви състрадание към осъдения. Другата е да не забравя жертвите и обществото. Ако при едно помилване се вижда само човекът в затвора, но не се виждат хората, които могат да бъдат застрашени след неговото освобождаване, тогава държавната милост вече започва да изглежда като едностранна милостиня. И затова въпросът не е просто „има ли право вицепрезидентът да помилва?“
Да, има. Въпросът е „защо трябва да го направи?“ Какво се е променило? Каква е обществената необходимост? Какъв е рискът? Каква е тежестта на престъплението? Каква част от наказанието е изтърпяна? И най-вече – какво ще означава това решение за обществото? Това е огромна отговорност. И затова помилването трябва да бъде милост. Но никога не трябва да се превръща в милостиня.
