Както в Европа, така и в Америка гласовете на мигрантите са разрастващ се стратегически ресурс в полза на левицата, за да печели избори. Либералната - по-скоро пермесивистка политика на американските и на европейските леви спрямо миграцията концентрира все по-голяма електорална маса от пришълци в полза на левите партии. Създава се нещо от рода на “перпетуум мобиле”: мигрантите гласуват за левицата, защото тя допуска и предвижда разрастваща се миграция - с възможност вече пристигналите мигранти да доведат и семействата си - понякога целия си род. Спечелилата левица либерализира допълнително мигрантската политика за да си осигури електорална хегемония на следващите избори. Този механизъм работи практически навсякъде. На последните общински избори в Британия Зелените сериозно застрашиха контрола на Лейбъристите върху левия вот именно с по-радикална промиграционна политика.
Левият миграционен пермесивизъм създава и дългосрочни, макар и парадоксални политически съюзи между западното левичарство и ретроградния радикален ислямизъм, който прониква в Европа и в Америка паразитирайки върху левичарските идеологически доктрини за ползите от миграцията. За левичарите - особено за по-крайните от тях - ислямизмът е не просто цивилизационна алтернатива на Запада - той е тактически съюзник във вечно възобновяващата се основна цел на западното левичарство - да се унищожи капитализма. Ислямистите дълбоко презират и се отвращават от левите движения на ЛГБТ, от феминизма, от левия исторически ревизионизъм, водещ до събаряне на паметници, пренаписване на учебници, университетски програми и т. н. Защо ли? Защото са ретроградно религиозно и политическо движение, поставило си за пореден път целта за завладее Запада и да установи “световно господство” на исляма. Но това отвращение не пречи на радикалните ислямисти да си сътрудничат с левичарите и да гласуват за тях с обоснованото очакване, че подобна левичарска политика допълнително ще остлаби и раздели западните общества.
Рикошетът на тази лява политика вдясно се очертава като все по-радикална дясна политика - при това не само антиимиграционна. Радикализираната десница се бори за “ремиграция”, за защита на традиционните ценности като културна политика, и - особено важно - за ренационализация, за “суверенизация” срещу свръхлибералните политики на европейския политически елит в ЕС. Така резултатите от политическата поляризация - както по отношение на миграцията, така и по отношения на други ключови политики, в крайна сметка застрашава интегритета и бъдещето на ЕС като единствена - поне засега - платформа за съвместна защита интересите на европейските народи в една епоха, в която мощни нови и стари международни сили се борят за надмощие и преразпределение на стопанските и политическите ресурси на съвременния свят.
Играта с миграцията е лоша и късогледа политика. В нея няма да има победител измежду левите и десните в Европа и в Америка. Победители ще бъдат враговете на Запада.
