Лятото пак дойде. Асфалтът се топи, патрулките се превръщат в подвижни фурни, а някъде на задната седалка, между папките, жилетките и бутилката с хладка минерална вода, кротко се „пекат“ тестовете за наркотици. После същите тези тестове трябва да решат дали един човек е престъпник. Класика, нали! И ако „светнат“, държавата не пита много. Отнема книжката. Отнема автомобила. Ако колата не е твоя – честито, плащаш нейната стойност. А след това започваш да доказваш, че не си употребил наркотици. Не защото си виновен, а защото някой не е прочел най-елементарните инструкции за съхранение на теста.
Иронията е убийствена.
Производителят пише черно на бяло – тестовите касети трябва да се съхраняват между 4 и 30 градуса. Не 40. Не 50. Не колкото става в една полицейска кола, оставена с часове на слънце през юли. Само че явно в МВР физиката не важи. Или химията. Или инструкциите. Там очевидно се разчита на стария български принцип: "Нищо му няма."
После идва голямото учудване защо кръвната проба опровергава полевия тест.
Не, проблемът не е непременно в технологията. Тези тестове се използват по целия свят. Проблемът е в човека, който ги държи. Ако един чувствителен химичен тест бъде седмици наред оставен да се пече в патрулката, той престава да бъде надежден диагностичен инструмент и започва да прилича повече на лотариен билет.
И тук възниква въпросът: колко фалшиво положителни проби всъщност са резултат не от употреба на наркотици, а от служебна небрежност?
Никой не знае. По-удобно е да не се знае.
Защото ако се признае, че неправилното съхранение компрометира тестовете, ще трябва да се зададат неприятни въпроси. Кой контролира начина, по който се съхраняват? Кой носи отговорност? Колко полицаи изобщо са обучени да работят правилно с тези устройства? И най-важното – защо гражданите трябва да плащат цената за чужда немарливост?
Абсурдът стига дотам, че има полицаи, при които почти няма фалшиво положителни резултати. Защо? Защото просто спазват инструкциите. Не държат касетите на 50 градуса. Не оставят апарата наклонен. Не работят на припек като на селски събор.
Любопитното е, че когато преди време беше предложено и полицаите да бъдат тествани с подобни полеви тестове, реакцията отвътре беше повече от красноречива. Немалко служители поставиха под съмнение тяхната надеждност и отказаха да приемат, че подобен тест може сам по себе си да бъде достатъчно доказателство. С други думи – когато тестът е насочен към тях, той изведнъж се оказва недостатъчно надежден.
Когато обаче е насочен към обикновения шофьор, същият този тест се превръща едва ли не в абсолютна истина.
Подобен двоен стандарт няма как да създава доверие. Ако тестовете са достатъчно надеждни за гражданите, те трябва да са достатъчно надеждни и за служителите на МВР. Ако не са – тогава държавата е длъжна да гарантира, че всяка проба се извършва и съхранява при условия, които изключват човешката небрежност. Защото в противен случай цената отново я плаща шофьорът, който първо трябва да доказва, че е невинен, а чак след месеци получава доказателството, че тестът е сгрешил. Това не е правосъдие, а презумпция за вина, основана на съмнително изпълнена процедура.
Тоест решението съществува. Но явно е по-трудно да се организира едно опреснително обучение, отколкото после с месеци хора да чакат кръвни проби, да стоят без книжки, без автомобили и с клеймото на „наркомани“, докато лабораторията най-накрая установи, че тестът е сбъркал.
А държавата? Тя, разбира се, не бърка. Държавата никога не бърка. Ако тестът е фалшиво положителен, виновна е жегата. Ако не е жегата – виновен е производителят. Ако не е производителят – виновен е шофьорът, защото изобщо е решил да се качи в колата.
Само не и човекът, който е превърнал патрулката в склад за химически експерименти.
И докато това отношение не се промени, всяко лято ще произвежда не само рекордни температури, но и нова реколта от фалшиво обвинени шофьори. Защото най-опасният наркотик по българските пътища не е канабисът, амфетаминът или кокаинът.
Най-опасният наркотик остава безотговорността. И за нея, за съжаление, все още няма тест.
