Автор: Димитър Събев, "Климатека"
Димитър Събев е доктор по икономика и в момента работи в Института за икономически изследвания към Българската академия на науките. Автор е на множество научни и популярни публикации и на няколко книги, сред които Маркетинг, потребление и икономически растеж (2022 г.) и Планинските райони на България: икономика и население (2024 г.). Интересите му са насочени към т.нар. економика: точката, където се пресичат природа, пазар и култура. През лятото на 2026 г. предстои публикуването на новата му монография Въглищни райони след края на въгледобива.
Климатичните политики на Европейската комисия през последните години целенасочено ограничават въгледобива, но кризата на сектора в Европа е много по-стара. Пазарът започва да го измества още през 50-те и особено след 70-те години на XX век, когато доставките на нефт, газ и по-евтини вносни въглища оставят без работа стотици хиляди европейски миньори. Стремежът към чиста жизнена среда през 80-те и 90-те години и борбата с киселинните дъждове и токсичния смог в градовете водят до закриване на много ТЕЦ в гъсто населени райони.
Нарасналото след 2015 г. значение на климатичния фактор сякаш подписва окончателната присъда на въглищата. Показателно е, че между 1991 г. и 2024 г. въгледобивът в ЕС се свива със 79% (според изчисления, базирани на енергийния баланс на Евростат, като производството е измерено в тонове петролен еквивалент с оглед на различната калоричност на видовете въглища).
Този процес не подминава България: още през 2024 г. производството на електроенергия от въглища се изравни с това от възобновяеми източници. Само пет години по-рано съотношението беше над три пъти повече в полза на въглищата (изчисленията се базират на годишните данни на ENTSO-E).
По този път има и препятствия – каквото беше енергийната криза от 2022 г., когато в България бяха добити 35.5 млн. тона въглища, най-високо ниво от 2015 г. насам. Съответно въглеродните емисии ескалираха. Държавната „ТЕЦ Марица изток 2“ през същата тази година се нареди сред 10-те най-големи индустриални източници на парникови газове в ЕС, с верифицирани емисии от близо 11 млн. тона CO₂.
Какво означават 11 млн. тона CO₂?
Емисиите на ТЕЦ „Марица изток 2“ през 2022 г. могат да бъдат сравнени с:
2.4 млн. автомобила с двигател с вътрешно горене, изминаващи по 15 хил. км годишно – приблизително колкото е целият активен автомобилен парк на България.
1.6 млн. души, чието годишно потребление (жилище, транспорт, храна и други дейности) генерира същото количество въглеродни емисии – населението на София и Пловдив, взети заедно.
180 млн. дървета, необходими за абсорбирането на такова количество въглерод в рамките на една година.
Все пак 2022 г. е изключение в общата тенденция за България, както се вижда от графиката: между 2015 и 2025 г. добивът на лигнитни и кафяви въглища у нас е спаднал над два пъти.
Фиг. 1 Добив на въглища и производство на електроенергия от въглища / Източник: НСИ, ENTSO-E
Перспективите на българската въглищна енергетика определено не са добри и това далеч не се дължи само на европейските климатични политики. Държавните предприятия в българския въглищен сектор открай време са поразително неефективни. В същото време енергийният преход в Гърция, Полша и Румъния протича по-успешно от този в България, именно защото въгледобивът там се контролира от публични предприятия.
Какво показват данните за държавните предприятия?
В „Мини Марица-изток“ ЕАД към 31 декември 2015 г. работят 7294 души. Към 30 септември 2025 г. персоналът на предприятието наброява 6261 души. С други думи, за период, през който продукцията спада с 52%, намалението на персонала се ограничава до 14%. При това положение не е изненада, че за деветмесечието на 2025 г. държавните въглищни мини отчитат над 107 млн. евро загуба (или 209 млн. лв.) – след като за същия период на 2024 г. загубата е 54 млн. евро. На фона на трупащите се бюджетни дефицити, подобен финансов резултат на държавно дружество не може да бъде подминат. В момента около и над 60% от разходите на мините са свързани с персонала.
Не по-различни са резултатите на ТЕЦ „Марица изток 2“: след като през 2024 г. отчете загуба от около 52 млн. евро, за първите девет месеца на 2025 г. централата загуби нови 120 млн. евро. Големият фактор е цената на въглеродните квоти, които формират около 55% от същинските разходи за дейността на държавното предприятие. Но и тук броят на работещите е далеч по-устойчив от количеството произведена енергия: справка в регистрите на НОИ към април 2026 г. говори за 2252 социално осигурени лица, а броят им за същия месец на 2015 г. е 2462 души. Персоналът на предприятието е съкратен с 8.5% за период, през който производството се е свило с 52%.
България: Пет пъти по-ниска производителност от германската
Посочените диспропорции са внушителни и налагат спешни мерки, за да бъде защитен общественият интерес. Но международните сравнения показват, че неефективността на българския въглищен сектор е дори още по-сериозна.
Нека съпоставим производителността – годишната продукция на един работник – в лигнитните мини в България и няколко страни по света. Лигнит се добива в Германия, САЩ, а доскоро и на полуостров Пелопонес в Гърция (последните два въглищни енергоблока там бяха затворени през 2024 г.). Дълбочината на лигнитното находище в Пелопонес и в „Марица-изток“ е практически еднаква: съответно 175 и 182 метра.
Германският стандарт е един работник във въглищния сектор годишно да добива около 8 хил. тона лигнит: в Западна Германия нормата е 8-9 хил. тона, в Източна Германия е 7-8 хил. тона. Характерно за страната е, че там в статистиките за производителността се включват не само миньорите, но и работниците в ТЕЦ. Използвайки този стандарт, през 2024 г. в Рейнската област на един зает се падат 6200 тона лигнит.
Ако приложим същия аршин за България ще стигнем до смущаващи резултати (виж Табл. 1). По данни на профсъюзите, в момента пряко заети във въглищния сектор са 16 100 души, от които 13 500 души са в „Марица-изток“. През 2025 г. производителността на един работник е била 1068 тона: над пет пъти по-ниска от тази в Германия.
Още по-голямо е изоставането спрямо лигнитните мини в САЩ – но също и в Пелопонес в Гърция, където в минали години работник е добивал над 10 хил. тона годишно. Истина е, че и в „Марица-изток“ е имало по-добри дни, когато 1 работник е вадел по около 3 хил. тона. Дори и така, изоставането на българския въглищен сектор е хронично.
Таблица 1. Производителност във въгледобива в България и други страни. Източници: Данните са изчисления на автора въз основа на информацията, публикувана в Годишните финансови отчети и в Годишните доклади за дейността на „Мини Марица-изток“ ЕАД, обнародвани в Търговския регистър; Statistik der Kohlenwirtschaft; Alves Dias et al. (2018); U.S. Energy Information Administration; КНСБ; НСИ.
Данните показват, че производителността на българския въгледобив през 2025 г. е между 3 до 5 пъти по-ниска ( а вероятно на места и повече) спрямо тази в сравними въгледобивни региони и държави, като изостава близо шест пъти спрямо Германия и почти девет пъти спрямо САЩ.
Цената на раздутия щат
Вината за тази неефективност не се крие в геологията или в недостатъчната механизация, а в една не особено академична, но точна дума – „хранилка“. Красноречив е фактът, че между 2011 г. и 2022 г. държавният ТЕЦ, вместо да инвестира в енергиен преход и да повишава производителността си, поддържаше… професионален футболен клуб. Но това е малък детайл. Запознати експерти от сектора твърдят, че електроцентрала с размерите на ТЕЦ „Марица-изток 2“ в САЩ би се обслужвала от около 700-800 души: двойно и тройно по-малоброен от настоящия персонал. Впрочем в двете електроцентрали с американски собственици в комплекса „Марица-изток“, които в момента не произвеждат, работеха много по-малко хора на единица мощност, отколкото в държавната (виж Табл. 2).
Таблица 2. Производителност на въглищните ТЕЦ в България през 2023 г. / Източник: Данните са изчисления на автора въз основа на информацията, публикувана в Годишните финансови отчети и в Годишните доклади за дейността на „Мини Марица-изток“ ЕАД, обнародвани в Търговския регистър; Statistik der Kohlenwirtschaft; Alves Dias et al. (2018); U.S. Energy Information Administration; КНСБ; НСИ.
При данните в Табл. 2 трябва да направим някои уговорки. Първо, за двете “американски” ТЕЦ е посочен само броят на директно заетите в производствения процес. Второ, съпоставките с „Брикел“ и „ТЕЦ Бобов дол“ може да са подвеждащи, тъй като публично достъпната информация за структурата на разходите и заетостта в т.нар империя „Ковачки“ поражда съмнения доколко отчетните показатели отразяват реалната икономическа картина.. Официално персоналът на „Брикел“ – предприятие с приходи под 50 млн. евро – е 1250 души, от които над 100 ръководители, анализатори и администратори, което поставя въпроси относно съпоставимостта на данните.
Има ли бъдеще за въглищния сектор?
Залогът тук са средствата за енергиен преход, плащани от Европейската комисия и националния бюджет. Компенсациите на освободените или предсрочно пенсионирани в енергийния преход в Гърция и Полша са от порядъка на 30–40 хил. евро. Нивото за България надали ще е по-ниско. Ако приемем, че персоналът на дружествата във въглищния сектор надвишава реално необходимия с примерно 5000 души, това означава 150–200 млн. евро публични (български и европейски) пари, които ще бъдат насочени не за подкрепа на миньори, а лица, които не попадат сред реално засегнатите от енергийния преход, а са облагодетелствани от политически и административни зависимости.
Подобни разхищения няма да останат незабелязани и ще породят политическа реакция на високо ниво, която би могла да навреди на цялата българска енергетика.
Иронията е, че при повече реализъм и сътрудничество от страна на засегнатите, въглищният сектор би могъл да запази място в националния енергиен микс. Живеем в свят на геополитическа конфронтация и достъпът до собствен енергиен ресурс е ценност, която не трябва наивно да се пренебрегва. По подобие на Германия и Полша, въглищната енергетика в България би могла да се оптимизира и при нужда още десетилетие да изпълнява стабилизираща функция.
Междувременно за квалифицираните специалисти, които биват освобождавани постепенно, биха могли да се осигурят достойни заместващи работни места в промишлеността чрез целенасочена национална индустриална политика. За хората с по-ниска квалификация рекултивацията на десетки квадратни километри нарушени терени в сърцето на България може да се превърне в една от най-важните възможности за заетост.
Упоритата съпротива срещу промяната от страна на ръководството на държавната енергетика, съчетано с „барикадната“ тактика на профсъюзите, може да сложи кръст на всяка благоприятна перспектива.
