Бих искал да започна този текст с уточняване на смисъла, който влагам в неговото заглавие.
Делението на българите на русофили и русофоби, развило се главно след Руско-турската освободителна война 1877-1878г., е историческа традиция на народно-психологическа и политическа основа. По разбираеми причини общонародните симпатии към Русия винаги са преобладавали, кога повече кога по-малко, над антипатиите, като в по-ново време, макар и сравнително бавно, но последователно, нараства броят на българите, ненамиращи смисъл и неучастващи в такива деления и спорове.
Бих искал дебело да подчертая, че в настоящия текст не става дума за тези общонародни тежнения и настроения – всеки български гражданин може да има и има своите симпатии или антипатии към други страни по най-различни причини. Не бих приел за нормални единствено крайности като „пещерни русофоби“ и „сълзливи русофили“ от съображения на реализма и здравия разум. Независимо от всичко (дори и в последния случай) уважавам правото на мнение по тези въпроси на всеки един български гражданин и се радвам, когато конкретните противостояния съответстват на доброто възпитание и политическа култура. Няма да навлизам в споровете на историците по темата на българо-руските отношения, които са естествени при сложната и криволичеща история на България. Тази статия е съсредоточена върху критиката на сегашните користни опити за политическо използване на тази тема от всякакви възможни страни.
Подчертавам още веднъж – „русофобско-русофилската мъгла“, този заимстван в парафразиран вид израз за „синьо-червената мъгла“ на неподражаемия Жорж Ганчев, не се отнася до общонародните нагласи и измерения, а до политическите сили и анализатори, използващи безогледно тази част от споменатата традиция за своя егоистична политическа (и не само) изгода.
В наше време въпреки историческите си корени и развитие, акцентираното политическо деление на българите на русофили и русофоби е исторически атавизъм, деформиращ и спъващ оптималното развитие на нашата страна. Основният проблем е, че в националния исторически наратив, особено в частта на неговата външнополитическа философия, трайно се е утвърдил така нареченият „сателитен синдром“, при който твърде често българските национални интереси са били подчинявани на геополитическите амбиции и идеологически съображения на поредния „голям брат“. Основна предпоставка за развитието и трайността на сателитния синдром във външните отношения на българската държава е нейното кръстопътно географско разположение и съществен геополитически потенциал, привличащи апетитите на т. нар. „Велики сили“, като основен инструмент на последните е бил създаването на компрадорски елити с определени насочени користни интереси. В историята е добре известна готовността на различните компрадори да продават националните интереси на страните си.
На горе-споменатите сателитни стереотипи се противопоставя интегралната национална външна политика. Писал съм много по този въпрос, поради което сега ще опитам само едно кратко обобщение. „Една външна политика е интегрална, когато съвместява по най-ефективен и конструктивен начин своите приоритети с другите нейни важни направления и акценти, създаващ възможно най-голяма принадена стойност за общото развитие на страната.“ (Факти.бг, 13.03.2023г.). Възможността за постигане на националните интереси не се проявява в стилизиран, а в конкретен вид, тя е различна за всяка международна обстановка, тенденция или проблем, което изтъква на преден план изискванията към качеството на външната политика. Имам предвид наличието на национално отговорни и стратегически мислещи елити, както и добре подготвени дипломатически служители и ефикасно действаща национална дипломатическа служба. В съвременния свят само стратегическа яснота може да даде простор за креативни изяви на професионализма. Всички тези фактори следва задължително да се придружават от високо чувство за национално достойнство, обединяващо в едно съзидателно и целенасочено цяло националните интереси, възприетите ценности и усилията за възможното повишаване на международната субектност на България.
Във връзка с горното твърдение възникват два основни въпроса: първият – как се формира външнополитическата връзка между националните интереси и възприеманите културно-исторически (цивилизационни) ценности? И вторият, независимо от вредата на сателитния синдром по принцип, не е ли възможно близките отношения с дадена Велика (Велики) сила (сили) да се вписва в националните интереси, респективно – в усилията за интегрална външна политика на една значително по-малка и имаща традиционни връзки с нея (с тях) държава?
Съотношението национални интереси – ценности е уникално в историческия наратив на всяка суверенна държава. Това не означава принципна външнополитическа несъвместимост между интересите и ценностите на държавите, но е обстоятелство, което трябва да се има предвид ако целим осигуряване на солидна и трайна съвместимост. В контекста на процесите на интеграция в рамките на Европейския съюз, в които определящо място имат не само икономическият интерес, но и общодемократичните ценности, права и свободи, една страна-членка има на разположение договорените от всички държави-членки механизми за съвместяване на национални интереси и европейски ценности. Дали тези механизми се използват и дали те се използват адекватно от отделните страни е друг въпрос. (Бих искал да посоча, че лично предпочитам термина „общодемократични ценности“ пред „европейски ценности“, защото в Европа и Европейския съюз, в частност, особено в последно време, възникват известни различия в някои тълкувания на последните, например в съотношението между суверенитет, цели и форми на евроинтеграцията.). За страни, все още страдащи от сателитния синдром, като нашата, общодемократичните механизми са не само ценност, те отговарят напълно и на националния интерес - историческият ни опит показва, че недемократичните политически режими почти винаги са подхранвали силно споменатия синдром. Убеден съм, че днес само една демократична и с развито национално достойнство България може да има интегрална външна политика. Може, но това не е даденост – изисква целенасочени и постоянни усилия.
Въпросът за близките отношения с една или няколко „Велики сили“ не задължително предполага ролята на сателит. Географската и културно-историческата близост, традиционните връзки и исторически симпатии могат и трябва да се използват в полза на националните интереси, но при най-малкото три условия: да съответстват на външнополитическите приоритети на страната, на принципа на суверенното равенство и на националното достойнство. Разбирам, че в случая с нашата държава това не е лесно, но другото е да забравим за интегралната външна политика и за оптималното национално развитие. Последните, разбира се, не се постигат веднъж завинаги, те дават по-скоро принципни насоки и критерии за развитие.
И трите посочени условия са от особена важност, едното не замества другото или другите. Структурно-определящата тежест на външнополитическите приоритети трябва да отговаря на суверенно взетите национални решения. През последните две десетилетия първостепенният външнополитически приоритет на България е членството ни в ЕС и НАТО. Може да се спори в исторически план защо членството ни в двата съюза не е било решено чрез референдуми, но сега да се повдига този въпрос най-малкото не е нито реалистично, нито умно. Реалистичното и умното е да защитаваме своите национални интереси в процесите на вземане на решения и в изпълнението на тези решения на ЕС и НАТО. Това е особено необходимо предвид сегашния труден период в развитието на трансатлантическите отношения. Очевидно ще бъдат необходими компромиси както в евроатлантическите структури, така и в международните отношения като цяло – обстоятелство, което налага допълнителни усилия за интегрална външна политика на нашата страна.
В условията на потиснато международно право и доминиране на грубата сила в света, а и по принцип, не мога да не се съглася с тези наши анализатори, които подчертават необходимостта от прецизност в българската външна политика. Но бих разширил тази теза – прецизност в оценките плюс възможната плавност в движенията. Интегралност на външната политика не се развива с бакалско „балансиращо“ прескачане от един акцент върху друг, често пъти неравностойни. Естествено, при сегашното остро противопоставяне между Русия и Запада (някои го наричат „прокси война“) възможностите за съчетаване на приоритетите с плавност в цялостното осъществяване на външната политика са силно ограничени, но не са изчерпани. Въпреки твърденията и внушенията на „русофобско-русофилската мъгла“, пропагандираща само две противопоставящи се направления. Освен това, във формиращия се полицентричен свят постоянно нараства целесъобразността от понататъшно развитие на отношенията на България със страни като Китай, Индия, арабските и други важни страни и региони. Необходимо е, разбира се, усилията за интегрална външна политика да се съпътстват с уважаваща българските граждани разяснителна дейност от управляващите среди и институциите.
Към горните, доста схематични опити за теоретизиране, бих искал да разгледам някои основни, според мен, схващания и подходи от арсенала на „русофобско-русофилската мъгла“ и тяхната вреда за националните цели и интереси на България.
Методологически, вредата от логиката и действията на носителите на русофобско-русофилската мъгла грубо би могла да се подели между два крайни външнополитически подхода: от една страна, безкритично осъществяване на принципно отговарящата на националните интереси евроатлантическа геополитическа ориентация на България, възприемайки я, обаче, изцяло в нейния блоков смисъл (да не се бърка с общодемократичните ценности!) като основа на нашата външна политика, а от другата страна, - проповядване на нова (обратна) геополитическа преориентация към Русия и различните евразийски проекти.
При първия подход различните варианти варират между това, което получи медийното определение „йес-мени“ или безкритично възприемане на всичко, идващо от Брюксел, и почти „задължително“ квалифициране на евентуалните различни позиции като „про-кремълски, „про-путински“ и т. н. При втория подход се прикриват или подценяват както структурно-стратегическите и икономическите ползи, така и ценностните характеристики на европейската интеграция, представяйки злонамерено коректни съюзнически задължения като „йес-менски“ и изтъквайки „предимства“ на евразийските проекти. За мен е очевидно, че и двата подхода имат главно вътрешнополитическа насоченост плюс материални компрадорски изгоди, като всичко това е за сметка на нашето обществено развитие. Ясно е, разбира се, че има и преобладават нюансирани и по-меки варианти на тези крайни подходи. Усилията за интегрална външна политика, следователно, изискват ефикасно експертно и публично изсветляване и разобличаване на олигархично-компрадорските изяви на „русофобско-русофилската мъгла“. Това става чрез изграждане и осъществяване на автентично български външнополитически виждания и позиции, съзвучни с изводите от историческия наратив, възприетите приоритети и отчитащи основните тенденции в международните отношения.
Бих искал да демонстрирам с няколко отделни конкретни примера вредата от действията на активистите на „русофобско-русофилската мъгла“.
Първият пример засяга споровете около агресията на Русия срещу Украйна, започнала в началото на 2022г., която русофилите продължават да наричат специална военна операция. На директно зададен въпрос президентът, г-жа Илиана Йотова, употреби понятието „агресия“ и това породи отрицателни коментари от страна на известни русофили. Г-жа Йотова съвсем основателно не отговори витиевато, а заяви официалната позиция на всички правителства на нашата страна от началото на агресията в края на м. февруари 2022г. България подкрепи всички досегашни 20 пакета санкции срещу Русия, което има логика само ако става въпрос за агресия. Русофилската част от мъглата явно не приема квалификацията, възприета от 140 страни-членки на ООН в специална декларация на Общото събрание на ООН (над 30 страни-членки се въздържаха и само няколко гласуваха против). Наистина, с времето в последвали декларации страните, осъждащи агресията, намаляха като бройка, което се дължи, според мен, на преместването на акцента от вината за нарушилата международното право война към усилията за нейното прекратяване. В крайна сметка тази русофилска позиция само внася неяснота и объркване както сред българските граждани, така и сред нашите външнополитически съюзници и партньори.
Вторият пример се отнася именно до позициите на нашата страна по усилията за прекратяване на войната в Украйна - война, засягаща директно нашата национална сигурност и други национални интереси. Обявената от премиера Радев първоначална позиция на правителството подчертава приоритетния подход на търсенето на дипломатически изход, въздържаност от доставяне на военна помощ на Украйна (в последни изказвания се появяват смекчаващи нюанси – „ако нямаме съответната наличност в складовете“), както и от поемане на финансови задължения към тази страна. В общи линии позицията на Радев, че войната няма военно решение и проблемите трябва да се решат на масата на преговори, беше заявена още в нейното начало. Тази негова последователност трябва да се признае, защото в годините непосредствено след началото на агресията на Русия срещу Украйна, малко държавници говореха за преговори. Сега това правят практически всички. Същевременно, позицията срещу предоставянето на военна помощ за нападнатата страна основателно търпеше критики. Такава критика отправих и аз (Факти.бг, 11.06.2024г.), и оставам на това мнение до настоящия момент. Според мен, прекратяването на сегашната значителна чуждестранна военна помощ за Украйна ще стане актуален въпрос след договаряне на трайно прекратяване на военните действия. Разбира се, споделям условието на премиера в този труден финансов период за България да запазим ограничените финансови ресурси за българските граждани.
Тук не говоря за уточняване на историческата вина и как се стигна до тази агресия – по нейната предистория ще се спори много години, но сега е очевидна непосредствената нужда от компромиси от всички страни (не само от Русия и Украйна), ако действително се стремим към мирно решение. Считам, че в това отношение българската позиция е адекватна и полезна както за българските, така и за европейските интереси. Нейното атакуване от русофилски или русофобски позиции показва или неразбиране, или наличие на компрадорска изгода.
Третият пример се отнася до обявената от правителството позиция да наложи вето върху 21-ия пакет санкции на ЕС срещу Русия, ако от предложената санкционна листа не бъде изваден патриархът на Руската православна църква Кирил. Реакцията сред политическите сили и анализатори у нас беше бурна. От една страна, обявеното от премиера намерение категорично се осъжда от прозападната опозиция предвид принадлежността на Кирил към КГБ, неговото огромно лично богатство, натрупано от неприсъща за висш божи служител търговия с алкохол и тютюн, но преди всичко и най-вече поради яростната му подкрепа за водената от Русия война в Украйна, която дори е обявил за „свещена“. От друга страна, позициите на правителството се аргументират със сестринските отношения между БПЦ и РПЦ и милионите православни християни, които РПЦ респективно патриарх Кирил представляват, ролята на РПЦ за обявяването и по време на Руско-турската освободителна война, опасността от прехвърляне на руско-западните противоречия по войната в Украйна към религиозната област.
Моето мнение е, че независимо от несъмнената морално-политическа аргументация на предложението на Европейската комисия за включване на патриарх Кирил в санкционния списък, приемането на това предложение е неудачно и би било контрапродуктивно от политическа и религиозно-политическа гледна точка. Ние трябва задължително да отчитаме вероятната реакция на милионите руски православни християни (за европейците Кирил заслужава наказанието, но за руснаците той е техния действащ религиозен духовен глава!): първо, защото въпреки заричанията в обратното това ще създаде сериозно и трайно напрежение между различните християнски църкви и паства и второ – защото то дава възможност на авторитарната власт в Русия да го използва целенасочено в своя полза точно в момент, в който подкрепата на руското население за тази война започна видимо да се разклаща.
Не бих искал да давам много примери в подкрепа на основната теза на този текст, тъй като те изискват много по-детайлно и всестранно анализиране. Моята цел с посочените примери е повече да илюстрирам, отколкото да доказвам.
В заключение предлагам на читателите да проследят във времето следната взаимовръзка: когато и ако правителството на Прогресивна България и подновените институции на съдебната власт действително и мащабно започнат да разграждат олигархичния модел, дали няма да изскочи един нов балон от средите на русофобско-русофилската мъгла с цел да неутрализира или да ограничи съществено това разграждане? Бъдещето ще покаже. Днес мога само да изразя убеденост, че международната субектност и авторитет на България, както и просперитетът на българския народ, ще зависят в голяма степен от това можем ли и имаме ли куража и националното достойнство да провеждаме интегрална българска външна политика.
София, 28 юни 2026г.
Атанас Будев
