Народна република България беше официално обявявана като държава на работниците и селяните и прокламираше всеобщо равенство. На герба ѝ бяха изписани две години – 681-1944, и зевзеците казваха, че това са годините на основаването на държавата и на нейното погребване.
В средата на 80-те бях студент в София и някъде през декември, преди Коледа, по социалистическа традиция на „Витошка“ бяха „пуснали“ банани. Разбира се – опашка.
Наредих се и аз. Даваха най-много по 3 кила, на цена 3 лева при ония заплати, 250 лева средно.
И се бутат гражданите на Народната република. И един гражданин вика – не се бутайте, селяни. Понеже съм от село, не ми стана приятно и рекох – не така, другарю, социализмът изравни града и селото.
На което друг отговори – социализмът ни изравни всичките със земята. Засмяха се хората, повечето.
При все че социализмът модернизира България – на цената на огромни човешки жертви и съсипани животи. Милиони бяха засилени към градовете, интернирани, вкарани в лагери, лишени от собственост, от друга перспектива, освен да бъдат работна ръка.
Но по селата също останаха хора.
Селото и градът в НРБ никога не бяха равни. Никога.
Роден съм и живях на село. Купувал съм хляб с купони, към 70-а година. Помня, че тогава, 6-годишен, ми дадоха купона – картонче с дните от месеца, които „хлебарката“ промушваше с едно шило – и викат – отивай за хляб. С една кожена чанта, 6 хляба за 12 души.
Взех хляба, платих, но забравих купона. Ужас. Семейството остава без хляб до края на месеца. Запазила го жената, върна го, та отървах боя.
До към 80-та година в Драгушиново не се продаваше друг хляб, освен типов – 15 стотинки. После взеха да докарват и „Добруджа“ – 26. Колко съм се редил, не е за разказване.
Бял хляб видяхме на края на социализма, ако не беше и после.
В НРБ селото беше село. А градът живееше по различен начин.
В селото например кайма изобщо не се докарваше. В града – Самоков – вторник и петък, в Халите. В София имаше всичко всеки ден.
В повечето села канализации нямаше. В някои нямаше и централен водопровод – например в селото на майка ми Шипочан вода в къщите се появи малко преди 80-ата.
И така нататък.
Това, естествено, породи огромни различия.
Селото беше смазано. Подчинено. Нямаше сила за бунт.
Дойде 89-а. Поредната българска „революция“.
Понеже нямаше достатъчно вътрешни сили, тя стана благодарение на два основни фактора – Америка и Русия. Америка омаломощи СССР и той отвърза колониите.
И нам се падна свобода, с която не знаехме – и не знаем - какво да правим.
Свободата беше спусната, но беше различно възприета от селото и града.
Градът, особено горната му прослойка, което в НРБ значеше комунистическата номенклатура и отрочетата ѝ, видя възможността да изрине омразната БКП и нейните вкоченясани лидери.
По правило беше критика от естетически позиции – колко сте прости. Вече беше израсло трето комунистическо поколение – изучено в университети - български, но също МГУ, а имаше и в Оксфорд примерно – което презираше предците си и смяташе, че може по-добро от тях.
Тези хора – и част от разочарованите комунисти – бяха в основата на анти-БКП изригването в края на 89-а.
Повечето – чеда на номенклатурата или сами станали номенклатура, но мачкана.
По тази причина страдалците на комунизма в СДС бяха малцинство.
И стана каквото стана.
Тези хора, номенклатурните, живееха добре при социализма, но поискаха повече – да бъдат част от света, европейци вместо съветчици.
Донякъде стана, но днес разломът също е видим.
Онези, чиито фамилии загубиха всичко, не са готови да подкрепят връщането на номенклатурата под благовидна „мутри-вън“ форма.
Чадата на номенклатурата не виждат нищо укорително в това да се коленичи пред Румен Радев и де факто да върнат във властта онези, за които смятахме, че сме се сбогували.
Разломът е заложен отдавна – през 44-45-а и после през 57-а, масовизацията.
Знам, че мнозина няма да ме разберат.
Които не са купували типов хляб с купон.
Но да напиша.
Послепис. Поради което отгледаната в материално охолство интелигенция презира начина на живот на селяните. И не го крие. И получава това, което получава.
