Извън всичко останало, 10 ноември вече ми се провижда и през лъскавия костюм на Горбачов, впечатлил дори Рейгън.
На 3 юни 1990-а, седмица преди първите свободни избори у нас, излъчих във „Всяка неделя“ обръщение на президента Роналд Рейгън. Това беше нещо невъобразимо: комунистите все още имаха цялата власт, а предаване на държавната телевизия си позволяваше такава волност.
Това си спомня във "Фейсбук" Кеворк Кеворкян.
Обръщението бе осигурено от Националния демократически институт на САЩ - малко преди началото на емисията Миро Севлиевски свари да донесе направо от летището касетата със записа и аз го излъчих, без изобщо да съм го гледал. То завършваше със следните думи на Рейгън: „Историята е с вас… Надявам се, че на 10 юни ще гласувате и ще поемете пътя към напълно демократично общество!“
Хубаво. Години по-късно, от мемоарите на американския президент, научихме любопитни подробности за първата му среща с Горбачов: Рейгън смятал, че ще срещне някакъв съветски селяк, обаче видял срещу себе си нагизден с моден френски костюм тип, който отгоре на всичко носел и часовник „Радо“! И какво си казал „ликвидаторът“ на „Империята на злото“?
Ето какво: „О, тоя , дето си пада по лъскави костюмчета, лесно ще го купим!“ Тъй се и случи, в общи линии.
А ние, баламите, които се вкопчихме в думите на Рейгън - „Историята е с вас“ - трябваше да се доберем до тъй жадуваната демокрация, както намерим за добре. И без да подозираме, че Главният Фокусник на Промяната е бил лесно спазарен. Трябваше ни време, и за да се досетим, че номерът с костюмчетата скоро ще бъде използван и тук.
Много по-късно щяхме да проумеем и думите на Левчев в “Пепел от светлина”: “Бъдете много предпазливи с майсторите, които предлагат да поправят нашия свят!”.
***
На мнозина пумпали 10 ноември все им се зловиди, все ги шиба камшикът на Страха - и така ще бъде до края, защото бяха заварени като никакви хорица, сврени в задушливите си душици. Какво друго им оставаше, освен да въртят ятагани, слава Богу – хартиени, да злословят инфантилно, да преиначават – все с надеждата да се надигнат някак на пръсти, горките лилипути - такива и си останаха. Лилипути, които не могат да доставят и нищожна част от Истината.
***
Обаче Прехода е техният нескончаем празник - защото го съградиха и опитомиха за собствени нужди и за свои хора: десни, уж-десни, никакви-десни.
***
10 ноември е проклета дата за тях, понеже неизбежно и винаги ще събужда въпроса: От кой бълхарник изпълзяхте?
***
Оказаха се едни прости събарячи или, в най-добрия случай, кърпачи. Това е очевидно във всичко и навсякъде извън витрината.
***
Те не могат да понесат позорния факт, че са едни прости консуматори на дарена свобода. Простичкият въпрос - какви биха били без омразната им дата – направо ги изтърбушва отвътре.
***
Повечето от късните герои са обитавали Нищото - в което фантазиите им са опирали до бананите. Поради липса на въображение и смелост мечтаеха за кварталния „Плод-зеленчук“, а им дадоха цяла държава.
***
За повече от 30 години така и не ни казаха, а и самите те не знаят, какво е „дясно“ – освен, че е дивашка приватизация, дивашки кражби, дивашки преиначавания на Миналото, дивашко дупедавство. Диващина безкрай.
***
Нямаме късмет. Никакъв. Как не можа проклетият 10 ноември да изпрати нанякъде или направо да изпари като с неутронна бомба провалите и фантазиите на онзи режим - но да не посяга на смислеността, на умността?
Кой ни урочаса да се превърнем в развъдник на глупави шарани, които едва шават в тинята…
***
10 ноември 1989-а е едно чудовище на неопределеността, което се храни единствено с мълвата. Той е фалшивият гроб на промяната. Разкопаеш го – и там няма нищо. Някой е отмъкнал всичко. Тази неопределеност може да е удобна за някои: да откраднат нечии цървули, да се преправят, да фалшифицират себе си и пр. Но за огромното мнозинство от хората тя е потискаща и направо ужасяваща. Те нямат мира от въпроса: какво се случи, къде сбъркахме, в какво съгрешихме, че ни превърнаха в оскотели зрители на безкрайните им ревизии? На обитатели на един живот, в който властват преструвките, преувеличенията и лъжите.
***
Какво се случи, че да откраднеш на босия цървулите се превърна в основното занимание на една Секта?
***
Идеалът на крадливите им „революцийки“ не е само да свият цървулите на босите, колкото да ги обезпаметят. Да направят една колективна лоботомия на населението – това е тяхната истинска цел. И я постигнаха – до голяма степен.
***
Преходът, всъщност, се оказа един Преврат срещу Босите.
***
Той се оказа едно копеле, заченато на пияна глава от неизвестни родители - и дундуркано с пазарлъци и компромиси; проект, лишен от Народната енергия и участие.
На Народа бе отредена ролята, която винаги му отреждат – да сърба отровната попара, която други са я надробили, да консумира резултата от гламавите упражнения на Случайници с Властта, това и нищо повече. Така постепенно съвсем го изключиха от играта, която играят от над 30 години - да си седи настрани и да оскотява, колкото си ще.
***
Народът се е превърнал в истинска развалина. Няма статистика, в която да не му е отредена скотска роля – но и с това Властниците свикнаха, ако изобщо са му обръщали внимание.
***
През последните три десетилетия всички Властници съчиняват себе си в една или друга степен, всички се опаковат в лъскава хартия, всички са от котилото на Барон Мюнхаузен. Затова и Преходът си остава една енигма.
Потънали сме в измишльотини, в мръсотии, които трябва да минават за „факти“, и пр.
Извън всичко друго, Преходът вече е оставил без всякакво достоверно познание поколенията от „новото време“.
И как се управлява тогава такъв народ?
Само с нови порции лъжи, все по-коварни.
***
И все показват увисналата челюст на Живков – това е любимият им
кадър от Пленума/Преврат на 10 ноември 1989 година - смятат го за нещо като залпът на крайцера „Аврора“.
Увисналата челюст е най-великият знак за победата на Превращенците – особено ѝ се радваха „десните“ превращенци. Това беше техният принос към Промяната - да се радват на Увисналата Челюст, понеже иначе с нищо не бяха допринесли за нея - и пътьом усърдно пренаписваха Историята.
***
Челюстта на Живков увисна - и те станаха това, което станаха. Докопаха се до големия джакпот и си го разделиха по някакъв начин.
Започна голямото ръгане с лакти, изблъскване, ръфане на живо месо.
Настъпи Голямото Меле. След което никой не е това, което беше и заслужаваше да бъде.
***
В дните след Преврата, организиран от личните предатели на Живков на 10 ноември 1989-а, един от най-използваните лозунги беше „45 години стигат!“ Тогава той изглеждаше разумен и справедлив лозунг – макар че най-често го издигаха хора, които дотогава си бяха най-кротките мушици, а и следващите 1000 години няма да ги направят по-големи смелчаци.
Но нещо липсваше във въпросния бодър призив. Добре – 45 години стигат, така да е, обаче на вас пък колко ще са нужни? Колко?
***
Ако повече от 30 години все още се туткате около демонтажа на проклетия комунизъм и сте я докарали дотам, че тягата към Живков доскоро се увеличаваше от година на година, хиляда години ли ще са ви нужни?
Ами да бяхте го казали още през 1989-а, щеше да е по-честно. Но кой пък тогава щеше да ви обърне внимание.
***
Днес разрухата в много отношения е очевидна, а съзиданието е предимно на думи. И истината за Големия грабеж отдавна е погребана, затова крадците се изживяват като светци.
***
Значителна част от първенците на Прехода се запознаха с антикомунизма си едва на 10 ноември 1989 година.
***
Големият късмет на тия хора всъщност се оказа тяхната анонимност.
Превръщат мъничето във великан - това е номерът им.
***
Като изключим истински съпротивяващите се – избитите във вакханалията след Девети септември, страдалците от затворите и лагерите и останалите негласни жертви, другите антикомунисти - реколта 1989-а, си бяха просто актьори, поне повечето от тях, и някои бяха дори по-добри от звездите на Народния театър. Актьори на съвършеното преструване.
***
Когато веднага след 10 ноември 1989 година Петър Младенов, който иначе си беше безкористно отдаден на уискито, се яви на първите публични прояви, организирани от БКП, това си беше театър. Той и без това си киснеше често на прочутата маса на Вазов в Клуба на знаменития Антикаджиев в Народния театър. В същото състояние се явяваше пред публиката, само дето не беше взел със себе си онази маса. Това беше невероятно превъплъщение, хората шумно се радваха тъкмо на това, не на нещо друго. Все едно, Калата /Калоянчев/ да играе Хамлет.
***
Отворени бяха набързо фабрики за червен и съответно син пушек, други няколко – за розов захарен памук, които от 90-а година насам непрекъснато сменят собствениците си.Издирени бяха подходящи типове от дрисъка на червената номенклатура, които бяха назначени за социолози и политолози, мотат ви се из краката и досега.
Съчинени бяха неправителствени организации, повечето от които и в момента са доставчици предимно на фалшив антикомунизъм.
***
И какво ставаше през това време с обикновения български човечец?
Дали им повярва поне донякъде на актьорите, или просто продължаваше да ходи на театър – нещо като задължителните колективни посещения по времето на соца, за да се помогне на някоя закъсала театрална постановка.
***
Не може за една нощ да се събудиш антикомунист. Това трябва да втаса у теб, да мине през центрофугата на страданието, а сетне и през изпитанието на разума. Късният български антикомунизъм затова е бутафорен, защото се изповядва от нискочели приспособленци, те са просто някакви пластмасови манекени на собствения си фалшив живот.
***
Колкото и да се разхождаме напред-назад във времето от 89-а година насам, все ще излизат още и още мъглявини, нескопосано съшити истории и мистификации. И Стефан Цвайг от онзи свят да се опита да напише историята на тия три десетилетия, няма да успее - не само понеже повечето от героите ѝ са постни яхнии, ами и защото няма да може да стъпи на нито един достатъчно ясен, убедително проверен и заради това достоверен факт.
***
