Управляващите в България знаят как да прескачат неудобни въпроси. Най-ловък е лидерът на ДПС-Ново начало с неговите "скут", "мазно кафе", "мистър Кеш", "пудели"... Другаде опозицията критикува властта, у нас е обратното.
Няма добра власт сама по себе си, казва Чомски, и за да не загуби демократичен облик, трябва да е под непрестанен медиен контрол. Затова решаваща политическа битка при демокрациите е властта да е под контрола на медиите, вместо обратното, както е при диктатурите. Какъв е временният резултат в битката се измерва с годишните класации за свобода на словото. Слизането в тях показва, че властта (законодателна, изпълнителна, съдебна, президентска, икономическа, задкулисна) успява да възпрепятства критичната функция на журналистиката.
Как се създава конформизъм в обществото
Има различни форми, с които го прави, като най-директната е натискът (с уволнения, заплахи, дела-шамари и пр.) над журналисти, готови да разследват властимащите и да им задават неудобни въпроси. Но пораженията от натиска не са само върху тези, над които е упражнен, а – даже повече – върху останалите, в които задейства инстинкт за самосъхранение, който ги води към медиен конформизъм. Мненията им, минали през филтъра на „страх от отмъщение“, създават фалшиви представи на аудиторията, заблуждават я, така че пораженията в последна сметка са върху всички вас. За да се предпазите, когато установите, че интервюиращият премълчава неудобните въпроси (удобните не са журналистика, а политически пиар), просто сменете канала/вестника/сайта.
Още по-лесен начин за политиците да избегнат неудобните въпроси е въобще да прескочат журналистиката и да се оттеглят на страниците си в социалните мрежи, откъде да говорят на обществото. Така те по предпоставка му отнемат думата, защото то проговоря чрез журналистите. Когато няма кой да им възрази, политиците започват да вярват в непогрешимостта си, докато ги избие на автокрация. Особено ако разполагат с фабрично производство на лайкове и ласкателни коментари. Подобна комуникация е вътрешноелекторална – дезинтересира колебаещите се и втвърдява и бездруго твърдите ядра. Дори и да даде преднина на изборите, тя се дължи повече на спорното влияние на социалните мрежи, отколкото на безспорните качества на политика, а победата му е споделена с владетелите на мрежите.
Мъск веднага застана до Тръмп с твърдото намерение заедно да упражняват властта. А зад първоначалния успех на Джорджеску в Румъния се провидя усмивката на Путин. В България още си играем (все по-едро) на физическо купуване на гласове (справка Пазарджик) и нямаме красноречив пример за виртуална намеса, но очакването е, че може да го даде проруският кандидат в предстоящите президентските избори.
Брифингът като метод за заобикаляне на медиите
Така или иначе, българските политици с власт се научиха да заобикалят – с джипка или пеш – традиционните медии. Стана тенденция лидери като Бойко Борисов, Румен Радев, Делян Пеевски, Ахмед Доган, Слави Трифонов да не дават интервюта за националните телевизии и въобще да избягват – от настойчиво до напълно – журналистическите формати. Като „компенсация“ успяха да наложат импровизираните брифинги, най-често на влизане или излизане от НС и на публични събития, където желаният събеседник евентуално може набързо и между другото да бъде „брифиран“.
В Речника на българския език за брифинга пише: „Кратка среща с журналисти за свеждане на текуща, актуална информация от страна на някоя институция“. Още думата „свеждане“ показва, че комуникацията ще е откровено неравнопоставена по оста „горе-долу“: свише се явява говорещата глава на политика над гора от микрофони в ръцете на репортери, които се блъскат и надвикат, за да получат благоволението му. А той е в позиция да избере момента, в който да си тръгне и въпросите, на които да отговори, никога повече от един-два на медия.
Така „по условие“ бламира критичната функция на журналистиката, защото тя изисква поредица от въпроси, в която всеки следващ да е зададен според слабите места в отговора на предишния. Брифингът предлага точно обратния модел – този на сензационната журналистика. Тя подтиква към цветисти фрази и етикети (за по-сложни мисли няма време), които да прекрачват етичните граници (иначе няма да се запомнят). И си толкова по-ефикасен, колкото по-малко ти „пука“, за да можеш да си позволиш да кажеш нещо, което другите не си позволяват. Риторическа язвителност измества фактологичната убедителност. Тук най-ловък е лидерът на „ДПС-Ново начало“ с неговите „скут“, „мазно кафе“, „мистър Кеш“, „пудели“, „деребеи“, „пеньоари“, „парапети“…
Как се бяга от политическа отговорност
С брифингите хем не изглежда, че политическите лидери отказват да отговорят на въпроси, хем не го правят в интервю, където журналистиката би могла да изпълни критичната си функция спрямо тях. Но как да я възпрепятстват в жанра на разследващата журналистика? Такъв опит, неуспешен засега, бе внесеният в НС законопроект, предвиждащи затвор за огласяването на „информация за личния живот на другиго без негово съгласие“. Той дойде твърде неочаквано от ИТН на фона на собствената им медийна и политическа практика, превърнала заиграването с „личния живот на другиго“ в поминък (да се сетим само за скечовете с възрастта на Лили Иванова). Но дори да забравим това, пак е трудно да приемем, че нещо изведнъж им е станало и са се загрижили за правото на лична неприкосновеност, защото в законопроекта липсва едно съществено изключение. На онези, които изпълняват публична роля – особено на политик и особено в управлението. Те трябва да имат несравнимо по-нисък праг на лична неприкосновеност, за да може обществото, което зависи от решенията им, да знае доколко е искрена публичната им роля, т.е. доколко тя съответства на ценностите и поведението в личния им живот.
Именно там, когато не носят маска „за хората“, разследващата журналистика е в състояние да открие „срамни тайни“, които обясняват явните им действия. Срамната тайна на законопроекта е, че искаше да попречи тъкмо на това. За да не може никога журналистите да разследват властимащите, когато извършват нещо непозволено, защото тези властимащи естествено няма да го правят публично, а в „свободното си време“, което принадлежи на личния им живот.
Законопроектът бе оттеглен, управляващите обаче имат друг изпитан метод да се предпазват от критики – като ги пренасочват към опозицията в лицето на ПП/ДБ. Обратно на всякаква логика, защото в обществен интерес е медиите заедно с опозицията да ограничават лошите практики на властта. Вместо това, ПП/ДБ са атакувани по целия публичен терен, сякаш е тяхно правителството, службите, прокуратурата…
Репетиция за президентския вот?
И нищо чудно да излезе, че макар тъкмо те да не са купували гласове в Пазарджик, почти всички останали са го правили, което ще е в полза само на онези, които наистина са купували. И това изглежда като „репетиция на сухо“ за президентските избори - твърде вероятно е битката там да е между купен и виртуално манипулиран вот, особено ако гражданският спи омерзен.
