На 1 юли 1921 г. в България официално е въведена радикална правописна реформа, останала в историята като „Омарчевски правопис“. Промените са прокарани от тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски в правителството на БЗНС, но в основата на проекта стои комисия с участието на бележития български езиковед и първи ректор на Софийския университет – проф. Александър Теодоров-Балан, заедно с проф. Беньо Цонев. Реформата цели да опрости писането и да улесни ограмотяването на широките народни маси, но вместо това предизвиква безпрецедентен културен и политически скандал.
Какво се променя в езика?
Основната идея на Балан и Омарчевски е да приближат писмения език до живия народен говор. Реформата налага следните ключови промени:
- Премахване на еровете в края на думите: Буквите „ъ“ и „ь“ спират да се пишат накрая на думи като „столъ“ или „царь“.
- Изхвърляне на ятовата гласна (ѣ): Двойното „е“ (е-двойно) бива окончателно заменено с „е“ или „я“ според изговора.
- Ново отбелязване на мекост: Мекостта на съгласните пред буквата „о“ започва да се бележи с „й“ (например „Еньо“ става „Енйо“).
- Премахване на голямата носовка (ѫ): Буквата, символизираща старобългарския носов звук, отпада от употреба.
Политически сблъсък и бойкот от интелигенцията
Въпросът с азбуката бързо придобива силен политически оттенък. За земеделското правителство старите букви са символ на „буржоазно отчуждение на интелигенцията от масите“. За по-голямата част от българските учени, писатели и издатели обаче, реформата е проява на „непросветен радикализъм“.
Големи лингвисти като Любомир Милетич и Стоян Романски се обявяват остро против промените. Писатели и вестникари масово бойкотират новите правила, което принуждава правителството през 1922 г. административно да забрани издаването на вестници по стария правопис. Премахването на буквата „ѣ“ се приема болезнено и от македонските българи, тъй като тя обединява източните и западните говори в страната.
Кратък живот и историческо наследство
Омарчевският правопис остава в сила едва две години. След Деветоюнския преврат през 1923 г. и падането на правителството на Стамболийски, новият кабинет на проф. Александър Цанков отменя реформата и възстановява традиционния Иванчевски правопис с леки корекции.
Въпреки краткия си живот, реформата от 1 юли 1921 г. се превръща в директен предвестник на съвременната българска ортография. Повечето от идеите на Александър Теодоров-Балан за отпадане на краесловните ерове и ятовата гласна биват окончателно и необратимо приети при следващата голяма правописна реформа през 1945 г.
Източник: История на българския правопис и архиви на Държавна агенция „Архиви“ / БНР
