Защо България продължава да няма договори за трансплантация на бял дроб? Наталия Маева пред ФАКТИ

Трансплантация на бял дроб – оправяй се сам или все пак имаме и държава… Въпросът не е сложен, ако гледаме отстрани. Ако животът ни зависи от това да направим трансплантация на бял дроб, нещата изглеждат много по-различно. Пред ФАКТИ говори Наталия Маева, председател на Българското общество на пациенти с белодробна хипертония.

- Г-жо Маева, все още ли България продължава да няма договор за трансплантация на бял дроб с друга страна?
- За съжаление, да. България продължава да няма договор от 2019 година. Това са вече близо 6 години. Този период аз наричам „леден“. Добрата новина е, че предстои през този месец българска пациентка да замине за САЩ, където ще ѝ бъде направена белодробна трансплантация. Но контактът, който беше осъществен, не беше по линия на Агенцията за медицински надзор, а на принципа „пациенти помагат на пациенти“.

- Какво не се случва, какво не правим като хората, каква е причината, за да нямаме договор толкова години?
- Трудно ми е да коментирам каква е реалната причина, но като страничен наблюдател на всичко, което се случи през този период от 2019 година насам, ние просто нямаме достатъчно воля. Нямаме и достатъчен имидж на партньор, който да докаже, че си струва да се работи с него. И това е така, защото ние също трябва да даваме и органи. В България имаме 30 донорски бази, но не знам какво се счупи и не се случват нещата. Дали проблемът е в нормативни документи, дали заплащането на координаторите е ниско, но има нещо, което явно ни пречи толкова години. Ние сме с много слаба донорска държава.

- У нас определено донорството е проблемна тема…
- Интересно е, че младите българи са готови да даряват, докато политиците са скептични. Преди няколко години се опитахме различни пациентски организации да подскажем, че може би законът за донорството трябва да бъде променен. Тогава политиците ни завиха, че нашият закон бил един от най-хубавите в Европа. Не мога да кажа дали е така, но си задавам логичния въпрос защо в Австрия, Германия, Сърбия, Франция всички хора са потенциални донори - да не говорим за Словения и Хърватия, а у нас не е така.

- Колко хора чакат у нас за трансплантация на бял дроб?
- Според официалната листа в Агенцията за медицинския надзор в момента са шест. Но лекарите са наясно, че нямаме договор с нито една европейска клиника, и просто отказват вписването на нови пациенти. Така че листата на чакащи не се обновява, а принципът е „спасявай се поединично“.

- Като въпросната жена, която ще пътува за трансплантация в САЩ …
- Да.

- Тя от колко години има проблеми с белия дроб?
- Тя е диагностицирана с пулмонална артериална хипертония от 2010 година. Може би вече е на финала и пред нея стои единственият шанс, за да бъде спасена, да направи двустранна белодробна трансплантация. Екип от САЩ потвърди, че пациентката е подходяща, че ще я приемат. Здравната каса отпусна необходимата сума за операцията, в размер на около 700 000 долара. Но възниква друг въпрос. Че жената трябва да остане поне една година в Щатите, докато се възстанови. Тя ще прекара около месец в болницата, след като мине трансплантацията, но след това… Дали българската държава ще осигури сумата, която ще ѝ е необходима за възстановяването, за контролните прегледи през първата година. След такава интервенция дългите полети не се препоръчват. Така че към момента не е изяснена ситуацията, но се надявам, че все още в Здравната каса и в Министерството на здравеопазването работят хора, които мислят и разбират какво значи белодробната трансплантация.

- Ние имахме много добри контакти с Австрия, когато ставаше въпрос за белодробна трансплантация…
- Аз самата съм трансплантирана в Австрия.

- Какво се скъса в отношенията, австрийците продължават ли да откликват…
- Ние нямаме български донорски ситуации. Ние се оказахме недобър партньор - според австрийските разбирания, за донорството и така не успяхме да продължим това сътрудничество. През 2019 година за кратко време беше продължен договорът с австрийска клиника, който работеше още в рамките на шест месеца, след което те приеха, че няма да приемат повече чужденци за операции, тъй като натоварването на екипа е твърде голямо и за тях приоритет са австрийските граждани. Така нашите договорни отношения приключиха. Иначе имахме много добро сътрудничество, което беше много активно 2014-2019 година. От договора остана само това, че българите, които сме трансплантирани във Виена, продължаваме на всеки три месеца да се проследяваме от лекари във Виена. Само това остана като някакъв ангажимент. Това си е някакво тяхно правило като австрийски екип, защото те са положили огромни грижи и за тях всеки спасен живот е важен. За тях е важно да проследяват пациентите си, защото уважават труда си, а това пък е застраховка за нас, че се проследяваме адекватно.