През последните няколко десетилетия, в нашата страна, по различни причини нарасна демографският проблем. Този неоспорим факт оказа и продължава да оказва пагубно влияние върху образованието и науката в България, пише epicenter.bg.
Определено не е вярна тезата, че броя на висшите училища в България е прекалено голям и това дефинитивно определи недостига на кандидати за студенти. По важно е тук да се подчертае факта, че около 30% от младите хора търсят и намират своето призвание да учат в Западноевропейски университети. В крайна сметка изборът им да завършат в чужбина някой престижен университет не е проблем, по-скоро негативен характер има фактът, че българските деца решават да останат в страната, в която са избрали да учат.
Проблемът с изтичането на мозъци (Brain Drain), „подкрепен“ и от ниската раждаемост прерасна в нещо по-голямо – необратима демографска катастрофа. Все още обаче няма изявени български държавници, които поне да се опитат да обърнат този проблем от Brain Drain в Brain Investment (инвестиране в мозъци), т.е. да проведат такава държавна политика и да осигурят такива условия, щото младите хора независимо от това къде завършват висшето си образование, да се завърнат и успешно да се реализират в Родината.
На фона на така очерталата се картина вече повече от десетилетие има видим недостиг на кандидати за студенти в български университети. От житейска гледна точка е ясно, че в такава обстановка оцеляват само най-адаптивните и най-добрите университети. В тази връзка например, някои университети по законов начин се етикират като научноизследователски, за да могат да компенсират недостига на студенти с допълнително финансиране, което държавата им отпуска.
Този недостиг, в общия случай се дължи на липса на интерес у младите хора към определени специалности, които са жизнено необходими за държавата, но тя – държавата е все още мащеха за такъв вид специалисти. Други ВУЗ-ове не разчитат на тази „привилегия“, а се съсредоточават в това да подобрят качеството на образователния процес и по този начин да привлекат младите хора към българските висши училища.
Почти във всяка държава има системи, които по различни критерии оценят висшите училища и това са т.нар. рейтингови системи. В болшинството от случаите тези рейтингови системи имат информативен и насочващ характер. Те се използват за информиране на обществеността относно образователната среда. Лошото в България е това, че замислената като добра идея рейтингова система се превърна едва ли не в универсален (по скоро субективен) инструмент за управление и финансиране на висшите училища.
Самото издържане на рейтинговата система струва годишно милиони на данъкоплатците, които за добро или за лошо отиват в неправителствената организация „Отворено общество“. Още повече, че разработената от същото това НПО Карта на българското висше образование наскоро беше отхвърлена както от академичните среди, така и от някои от най-големите работодателски организации в България.
Има обаче един индикатор, в който не се използват субективни критерии и който дава най-точната картина за качеството на образованието, подготовката на студентите и тяхната реализация. Този индикатор се нарича образователен пазар. Разбира се, той не може да се универсализира, но е достатъчно точен, за да покаже определени образователни тенденции, както на входа, така и на изхода на академичните структури.
В България има няколко държавни висши училища, които без да търсят оправдание и без да са „галеници на системата“, в продължение на повече от 10 години са лидери на този пазар. Такива са например Варненския икономически университет, Висшето военноморско училище, Университета по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ), Спортната академия, НАТФИЗ, Музикалната академия, Художествената академия, Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство, Университета по хранителни технологии и Аграрния университет в Пловдив Въпреки изброените по напред негативни тенденции, според статистически данни интереса към посочените току що висши училища е постоянна величина.
Според наблюдения в последните години като показателен пример в това отношение е Университетът по библиотекознание и информационни технологии (УниБИТ). Въпреки, че някои незрели представители на политически среди несъстоятелното, но постоянно етикират този университет като център на задкулисната власт, като втори властови център в държавата или като библиотекарско-сарайска групировка, УниБИТ успя да стане една от най-престижните образователни институции в страната. Доказателство за това е, че освен от Национална агенция за оценяване и акредитация (НАОА), която е акредитирала всички негови докторски, магистърски и бакалавърски програми, УниБИТ е акредитиран и от Австрийската акредитационна агенция. Статистическите данни показват, че през предстоящата 2021/2022 учебна година, средният брой кандидат-студенти за едно място е 10 човека. В това отношение сред най-търсените и предпочитани от младите хора специалности са „Комуникации и информиране“, „Информационни ресурси на туризма“, „Национална сигурност“, „Обществени политики и практики“, „Библиотечен и информационен мениджмънт“ и „Културно-историческо наследство“.
Обърнахме се за коментар към проф. Ирена Петева – Ректор на УниБИТ и я попитахме на какво се дължи успехът на ръководения от нея университет. Проф. Петева изтъкна като основна причина създадените от проф. Стоян Денчев образователни традиции и адаптивност на този бутиков университет към иновативните потребности на обществото.
Също така, тя подчерта, че разковничето за техния успех се корени в персоналното отношение към всеки един кандидат студент. Новатор в това отношение е проф. Иванка Павлова – Зам.-Ректор по учебната дейност, която с активното съдействие на експертите от нейния екип, реализира политиката на академичната общност на Университета.
Попитахме проф. Ирена Петева как си представя предстоящата учебна година в условията на пандемия. Отговорът ѝ беше ясен и лаконичен „Не искам да си представям нищо. Аз искрено желая да удовлетворим образователните потребности на нашите студенти и за нас е от съществено значение да водим учебния процес в УниБИТ ПРИСЪСТВЕНО.
Като тук бих искала да подчертая, че това не е само желание на преподавателския състав, но и забележете – на студентите, които настояват да бъде присъствено обучението им. Дистанционното обучение е необходима, но временна мярка. Не трябва да продължаваме да обучаваме и образоваме младите хора по този начин.“
В допълнение на казаното от проф. Петева, ще завършим с изразеното друг повод мнение от проф. Стоян Денчев, който казва, че ако продължим да „обучаваме“ по този начин, то висшите училища в зависимост от големината на всяко едно от тях, ще се превърнат в магазини, супермаркети или МОЛ-ове за продажба на дипломи.
