Погребението на Ратко Младич отново отвори една от най-болезнените страници в историята на Балканите. Човек, осъден от Международния остатъчен механизъм за наказателни трибунали на доживотен затвор за геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления, беше изпратен в Сърбия с военни почести, национални знамена и скандирания, превърнали го в герой за част от обществото. Особено противоречиво бе поведението на Александър Вучич. През 2015 г. сръбският президент отиде в Сребреница и положи венец пред мемориала на жертвите, а сега държавни представители присъстваха на поклонението пред Младич. За Сърбия, сръбския национализъм, паметта за войните в бивша Югославия и двойните стандарти на политическата власт… Пред ФАКТИ говори Велизар Енчев, посланик на България в Република Хърватия (1997-2002), университетски преподавател, доктор по Международно право и международни отношения.
-Г-н Енчев, били сте военен кореспондент в Югославия и сте били свидетел на обсадата на Сараево от силите на Ратко Младич. Какво изпитахте, когато видяхте човека, когото Хага осъди за геноцид и военни престъпления, да бъде изпращан с военни почести и аплодисменти като национален герой?
- За човек, който е бил в Сараево по време на войната, това не може да бъде просто новина. Аз не познавам обсадата на Сараево от телевизионния екран. Бил съм там. Видял съм с очите си как един европейски град се превръща в бойно поле, как цивилни живеят под обстрел и как национализмът, когато се превърне в държавна доктрина, започва да убива.
Затова за мен най-тревожният кадър от погребението на Младич не е самият ковчег. Това са хората около него, знамената, военният церемониал, аплодисментите и скандиранията и обожествяването му от сръбския народ.
Ратко Младич не е „спорна историческа фигура“. Международният трибунал му даде доживотна присъда за геноцид, престъпления срещу човечеството и военни престъпления. И когато такъв човек е изпращан с държавно погребение, с военни почести, това е позорно петно върху сръбската държава.
– Как трябва да разчетем поведението на Александър Вучич – през 2015 г. той положи венец в Сребреница пред паметта на жертвите, а сега държавата му осигури самолет за връщането на тленните останки на Младич, като представители на властта участваха в поклонението? Това политически цинизъм ли е, или внимателно изчислена политика?
- Това е лицемерната политика на две лица – едно за света, друго – за сърбите. През 2015 г. Вучич наистина отиде в Сребреница се поклони пред мемориала на жертвите, с което признава сръбската вина за екзекуцията на 8000 пленени босненски мъже и момчета.
През 1970 г. германският канцлер Вили Бранд падна на колене пред паметника в еврейското гето във Варшава. Това бе драматичен жест на покаяние. През 2015 година сръбският премиер мълчаливо призна вината на генерал Младич, но за разлика от Вили Бранд не се разкая и не поиска прошка за престъплението в Сребреница. А тази трагедия бе първият геноцид в Европа след края на Втората световна война и Младич бе човекът, наредил бруталната екзекуция.
– Възможно ли е Вучич да върши това заради предстоящите избори, за да не се конфронтира със сръбското общество, което продължава да възприема Младич като герой?
- Именно това е проблемът. Вучич иска да спечели както Брюксел и Вашингтон, така и сръбското общество. Той знае, че Младич е герой за голяма част от сръбското общество. Но се страхува, че откритата му героизация има скъпа международна цена.
Затова виждаме отказ от лично присъствие на погребението, но не и конфронтация със символа Младич. Това показва колко дълбоко е проникнала войната от 90-те години в националната памет на Сърбия. Въпросът вече не е само за един генерал, осъден за геноцид. Въпросът е как една държава разказва собственото си минало и как народът ѝ почита хора, от които трябва да се срамува.
– Доколко държавното участие в изпращането на Младич с военен церемониал представлява реабилитация на човек, осъден от международен трибунал за геноцид и военни престъпления?
- Юридически това не е реабилитация. Присъдата на Международния съд не е отменена. Но политическият и символният ефект е друг.
Когато военни отдават почести, когато националното знаме покрива ковчега, когато военна музика съпровожда церемонията и когато представители на властта присъстват, обществото получава определено послание. И това послание може да бъде разчетено така: „Той е наш генерал, независимо от присъдата...“
Ето тук е опасната граница. Държавата може да уважава мъртвия като човешко същество и да позволи на семейството му да го погребе достойно. Но тя не бива да превръща това човешко право в героизация и оневиняване на масов убиец.
– Какво казва за Сърбия фактът, че хиляди скандираха името на Младич, а държавни представители застанаха редом до тях?
- Казва, че държавата Югославия изчезна, но нейното етническо и политическо наследство продължава да живее. В Сърбия има обществена среда, в която Младич се възприема не като извършител на престъпления, а като защитник на сръбския народ. Това е много различно от историческото осмисляне.
И когато осъден за геноцид бъде превърнат в национален герой, това означава, че обществото поставя националната принадлежност над универсалната оценка на престъплението. Това е урок, който Балканите са научили по най-жестокия възможен начин.
– Години говорите за сръбския национализъм като за един от големите проблеми на Балканите. Случаят „Младич“ показва ли, че този национализъм не е останал в миналото, а продължава да влияе върху политиката и обществото в Сърбия?
- От 1987 година, като офицер от разузнаването на журналистическо прикритие в Югославия, следях отблизо възхода на сръбския национализъм и развитието на сръбския комунистически лидер Слободан Милошевич. След 1997 година, когато Милошевич все още беше на власт в Белград, бях български посланик в Хърватия.
И от тези две позиции, които ми позволиха да наблюдавам процесите отвътре, винаги казвам едно и също: проблемът е сръбският държавен национализъм, претендиращ, че една държава има право да определя съдбата на други народи.
Същевременно трябва да бъдем справедливи: сръбският национализъм не е единствената причина за трагедията на Югославия. Разпадането на федерацията бе резултат от взаимодействието на множество фактори - политически, икономически, етнически и международни. Но това не променя факта, че великосръбският проект има водеща роля в югославската трагедия.
И когато сатрапът Младич е изпращан като национален герой, става ясно, че тази идеология не е изчезнала. Балканите имат един стар проблем: всяко поколение наследява паметта на предишното. Ако държавите не превърнат тази памет в историческо осмисляне, а в национална митология, старите конфликти ще се възпроизвеждат.
– От години говорите не само за сръбския национализъм, но и за неговото наследство в Македония. Каква е връзката между днешно Скопие и политическата доктрина в Белград? Може ли да се каже, че македонизмът е продължение на великосръбската политика с други средства?
- Тази историческа връзка е очевидна и България твърде дълго избягваше да я назове. От години говоря за ролята на сръбската държавна политика и ролята на исторически фигури като Илия Гарашанин (1812- 1874) и Стоян Новакович (1842 -1915) за създаването на македонистката доктрина, целяща откъсването на българското население в Македония от българската му идентичност.
След Втората световна война тази политика на монархическа Югославия получи държавна и институционална форма в комунистическа Югославия.
Днешният македонски премиер Мицкоски не е създал македонизма. Той го наследи. Македонизмът отдавна е самостоятелна идеология, но неговите корени са в Белград - от края на 19 и началото на 20 век.
И тук е пряката връзка със сръбския национализъм, когато говорим за казуса „Младич“. В Босна и Херцеговина и Хърватия великосръбският проект на Слободан Милошевич искаше да постигне целите чрез сила.
В Македония инструментът е друг – подмяна на идентичността и историческата памет.
Затова не приемам тезата, че случващото се в Скопие днес няма нищо общо с Белград от миналото. Когато една държава превръща историята в инструмент за изграждане на изкуствена нация, каквато е македонската, тя създава и исторически враг. В Сърбия този механизъм произведе своите „герои“ като генерал Младич. В Македония роденият от сърбите македонизъм произведе своя „български враг“.
Затова, ако искаме да разберем защо македонизмът и днес има толкова силен антибългарски заряд, трябва да познаваме неговия произход.
---------------------
В периода 1991-1993 Велизар Енчев е военен кореспондент на БНТ и "Отечествен вестник" в Югославия и свидетел на кървавата обсада на Сараево от сръбските части на ген. Ратко Младич и Радован Караджич.
