Благодаря ви, че сте тук и поставяте България на картата на социалистическите леви движения по целия свят! Днес навсякъде, на всеки континент и във всяка страна, има хора, които продължават нещо, започнало отдавна. Борба за справедливост и за достойнство. Някъде са стотици, другаде са стотици хиляди, различни по националност, по етнос, по религия, но са обединени от разбирането, че силата на труда може и трябва да се противопостави на огромната и смазваща мощ на капитала. И вие сте част от това движение! И когато някой каже, че ви няма, отговорете му: „Не, драги, ние сме навсякъде!“.
Има една малка, но вечно доминираща класа, която и днес, в България и Европа, казва: „Стига с този Първи май. Това е отживелица. Нима не добихте правата си? Нима те не са включени в законодателството?“. Да, действително имаме Кодекс на труда и придобити права. Когато в края на 19-ти век чикагските работници излизат на улицата да се разбунтуват с едно ясно искане – осемчасов работен ден, за да могат да имат други осем часа да си починат и други осем за себе си, за семействата си, за да живеят – успяват да го извоюват. И днес, благодарение на тяхната борба и на много други, тази норма е залегнала в нашето законодателство.
Но така ли е наистина? Не стоим ли със затворени очи пред една друга действителност? Как биха обяснили хората от доминиращата, но малка класа на какво се дължат епидемиите от различни физически и психически разстройства? На какво се дължат изтощенията, прегряванията и депресията? Нима не виждаме, че огромната част от нашите трудещи се сънародници работят далеч над работното си време? Правят го по подразбиране, без никой да им каже, без доплащане. Те знаят, че трябва да отговарят на телефона, че са обвързани с всякакви мрежи, че винаги има още един имейл. Знаят и го приемат.
Онези осем часа труд, осем часа почивка и осем часа за себе си не са просто норма, те са граница. Граница, отвъд която започва експлоатацията. И днес сме в ситуация на експлоатация, особено цинична, защото не е плод на натиск, а плод на система. И тази експлоатация сякаш никой не я вижда. Срещу тази експлоатация никой не се бунтува. Тя изглежда приета, а някои дори могат да я нарекат „доброволна“. Но тя не е и за нея се плаща цена. Цената на разбитите семейства и на атомизираното общество, цената на насилието в и отвъд дома, цената на непрекъснатото разделение и на опразването на нашата държава от хора. Тази цена се плаща! Тази цена се плаща без някой да ни пита дали ние искаме да я платим.
Казват, такава била системата. Все едно системата е паднала от небето. А тя е плод на целенасочена политика, на ясен идеологически избор, в който човекът е просто средство за производство. И какво остава за този трудещ се човек? Статистиката е красноречива. Според данните на НСИ една трета от българските граждани са заплашени от бедност или социално изключване. Една пета от българските граждани живеят в бедност. Ако не можеш с труд, упоритост, честност и почтеност да живееш добре, нима това не е обществена система, в която става ясно, че не трудът, почтеността и честността са ценностите, а измамата, мошеничеството и предателството? Цената на труда е цената на почтеното ни общество. И когато един ограбва друг, се случва това, което виждаме.
Това са големите въпроси на нашето съвремие. Те няма да могат да се решат от само себе си. Срещу силата на капитала, доминираща медии и почти всички партии, може да се изправи само организирано и широко движение на леви политически сили, синдикални движения, граждански организации, на авторитетни и честни личности, които имат смелостта да назоват нещата такива, каквито са, и дързостта да се опитат да ги променят. Това са направили серия движения от 19-ти век насам. Това се е случвало и тук, в България. И днешният Първи май трябва да стане ден първи на този процес!
Трудните месеци, които предстоят, не трябва и не могат да са извинение. Те трябва да са амбиция. Да се организираме, да се отворим, да видим истинските проблеми на нашите съграждани и заедно с тях да променим България за добро. Това е, което ни предстои, защото ние втори живот нямаме! И друга държава също нямаме! Затова да се погрижим за живота ни, да създадем предпоставки животът на децата ни да е по-добър и да спасим България от раздиращата я несправедливост и неравенства. Това е, което трябва да кажем днес, което ще повторим утре, което ще правим и следващите дни тук, в София, и навсякъде по страната. Благодаря, че сте тук! На борба! Стига работещи бедни! Тази борба, за която говоря, има своите темели, своите организации – синдикалните движения, с които днес сме заедно. Могат да разчитат на нашето разбиране и подкрепа. Сигурен съм, че и ние на тяхната.
Но тази борба се води и за умовете и сърцата на хората. Тя се води и с убеждаване, и с влизане в диспут. Затова днес искам да спомена още един празник – празникът на вестник „Дума“ и на левия печат. Мястото на свободното слово, терен за критичната мисъл. Там ние трябва да се появим отново и да разпространим по друг начин идеите ни, да достигат до по-широк кръг от хора, за да предизвикаме другите на диспут. Моите уважения към всички журналисти и интелектуалци, които всекидневно се трудят, за да стига думата на лявата мисъл до хората. Благодаря ви! Поклон! В този труден момент ние ще устоим заедно.
Благодаря ви, че сте тук! Продължаваме напред! И нагоре!
