София ще погребе сърцето на Кръстьо Сарафов в годината на неговия 150-годишен юбилей, предаде БГНЕС.
През април в София ще бъде погребано сърцето на големия български актьор Кръстьо Сарафов – събитие със силен символичен заряд, което ще отдаде почит на една от най-ярките личности в историята на българския театър. Решението е взето от НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, където от 1952 г. насам се съхранява сърцето на артиста.
Поводът е знаков – навършват се 150 години от рождението на Сарафов, а годишнината ще бъде отбелязана с поредица от тържествени събития.
В съвременната българска история има още два случая на съхранение на сърцето на известни личности. Това са сърцата на цар Борис ІІІ и на писателя Алеко Константинов. Стъкленицата със сърцето на цар Борис ІІІ е открита след промените от 1989 г. и погребана в Рилския манастир, където гробът на българския монарх е бил взривен от комунистите. Сърцето на Алеко с прободната рана се съхранява в къщата-музей в Свищов.
Сгушена в сърцето на София, къщата на Сарафов в квартал Лозенец и днес привлича погледите на минувачите. Ако стените ѝ можеха да говорят, те биха разказали истории, достойни за сцена – за живот, отдаден изцяло на театъра.
Роден в неврокопското село Либяхово (днес село Илинден), пътят на актьора преминава през редица градове – Сяр, Солун, Одрин, Санкт Петербург, Варна, Бургас и София. Житейската му съдба е не по-малко драматична от ролите, които създава на сцената.
Израснал в многолюдно семейство с десет деца, сред които и брат му Борис Сарафов – виден деец на ВМОРО, Кръстьо Сарафов изгражда своя дом и своя свят в София през 20-те години на ХХ век.
Личният му живот е също толкова пъстър – с четири съпруги, всички актриси, и синове от първия му брак. Сред тях са имената Ирина, Марта Попова и Рада Сарафова, всяка от които оставя следа в живота му.
Завършил драматическа школа в Санкт Петербург със звание „свободен артист“, Сарафов дебютира на сцената през 1891 г., а последният му поклон е през 1949 г.
В продължение на близо шест десетилетия той създава над 250 роли. Сред най-запомнящите се са Сирано дьо Бержерак от Едмон Ростан, герои от Молиер като Тартюф и Арган, както и Фамусов от творбата на Александър Грибоедов.
Той е сред учредителите на Македонския научен институт (1923) и втори председател на Съюза на артистите в България. От 1951 г. НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ носи неговото име.
Съдбата на брат му Борис Сарафов е далеч по-драматична. Роден през 1872 г., той се посвещава на освободителното движение на македонските българи и става една от ключовите фигури във ВМОРО, редом до Гоце Делчев и Даме Груев.
Участник в Илинденско-Преображенското въстание, той е убит през 1907 г. – събитие, което оставя траен отпечатък в историята на организацията.
На неговата памет посвещават думи и творби личности като Иван Вазов и Симеон Радев. Първият му посвещава стихотворение, а вторият в книгата си „Македония и българското възраждане“ (1942 г.) пише: „ На паметьта на БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание, авторътъ посвещава тази книга съ братско чувство“. Радев също така описва Сарафов като „човек со звезда“.
Народната памет пази и колоритни истории за братята. Една от тях разказва как Кръстьо Сарафов, желаейки главна роля в постановка на театър „Сълза и смях“, получава неочаквана „подкрепа“ от хора, близки до брат му. Кръстьо желае главната роля в постановката „Иванко – убиецът на Асеня“, но директорът на театъра Радул Канели му я отказва. Тогава актьорът се оплаква на легендарния си брат, който изпраща двама от войводите на ВМОРО да разубедят директора. Единият от войводите влиза в кабинета на Канели, разгръща горната си дреха, а на пояса му лъсват кама и револвер. Тогава комитата произнася легендарният въпрос: „Ке го игра ли наш Кръсте царот, или отговорот ке биде да“? Естествено след случката Кръстьо Сарафов получава ролята.
Животът на Кръстьо Сарафов завършва през август 1952 г., но неговото присъствие остава живо в българската култура.
Предстоящото погребение на сърцето му е не просто акт на почит, а дълбоко символично завръщане. Това е жест към артист, който посвети живота си на сцената и завинаги остана в сърцето на публиката.
