Президентът на САЩ Доналд Тръмп вярва, че украинският конфликт може скоро да бъде разрешен, защото руското ръководство иска „да прави бизнес със Съединените щати“. Скоро Тръмп направи голяма обиколка в Азия… Какво може да последва? Пред ФАКТИ говори проф. Татяна Дронзина — преподавател в Катедра „Политология“ към Философски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, експерт по разрешаване на конфликти.
– Г-жо Дронзина, президентът на САЩ Доналд Тръмп предприе голяма обиколка в Азия. Какво може да се изведе като основна цел и какво постигна?
– На основание на онова, което видяхме, може да се заключи, че основните му цели бяха да засили търговския и стратегическия ангажимент на САЩ в региона, да постигне конкретни споразумения и да демонстрира лидерско международно присъствие. В областта на търговски и инвестиционни споразумения бяха направени определени стъпки. В Южна Корея САЩ и Сеул обявиха широко споразумение по инвестиции и корабостроене, което ще стане факт като търговска сделка на стойност около 350 млрд. долара. Китай смекчи позицията си по износа на редкоземни метали, обеща да купува соя от САЩ и да ограничи производството на химикали, свързани с наркотици. В Малайзия и по-общо в АСЕАН бяха обявени споразумения за диверсификация на веригите на доставка, включително сътрудничество по редки метали и премахване на някои търговски бариери.
Съединените щати се съгласиха да намалят тарифните ставки за Китай – поради обещанието на Си най-накрая да спре производството на прекурсори на фентанил – с 10 процентни пункта, оставяйки средната ефективна ставка за повечето китайски стоки на 47 процента. В същото време на всички е ясно, че американските фермери, производители на соя, с известни усилия могат да бъдат заместени от латиноамерикански такива, особено от Бразилия и Аржентина. Джоузеф Глаубер, бивш главен икономист в Министерството на земеделието на САЩ, който сега е в Международния институт за изследване на хранителната политика, оцени постигнатото така: „Това е търговско споразумение, което предполага минимални покупки, които отново са под това, което сме продавали на Китай в миналото.“
Тръмп заяви в публикацията си в Truth Social, че Китай се е съгласил да „започне процеса на закупуване на американска енергия“, по-специално от щата Аляска, където се строи тръбопровод за втечнен природен газ (LNG). Проектът за втечнен природен газ в Аляска обаче все още не е построен. Китайското съобщение бе много по-сдържано, защото в него се сочи, че Тръмп и Си „... са се споразумели да засилят сътрудничеството в икономическата, търговската, енергийната и други области“, но без да бъдат предложени допълнителни подробности, нито споменаване на втечнен природен газ или Аляска.
Редкоземните метали бяха друг голям проблем.
Тръмп съобщи в Truth Social, че „Китай се е съгласил да продължи потока от редкоземни елементи, критични минерали, магнити и др., открито и свободно“. Но Министерството на търговията на Китай изглеждаше много по-умерено, като се ограничи да заяви, че Пекин ще „преустанови прилагането“ на съответните мерки за контрол върху износа, обявени на 9 октомври, за една година, както и ще „проучи и усъвършенства конкретни планове“. „Не виждам съвременен свят, в който Китай да елиминира режима си за износ. Те се стремят да запазят това влияние на критични минерали“, каза Грейслин Баскаран, директор на Програмата за сигурност на критичните минерали в Центъра за стратегически и международни изследвания, мозъчен тръст със седалище във Вашингтон.
– САЩ целят укрепване на съюзите с Япония, Южна Корея, Филипините и Австралия (рамката Indo-Pacific Strategy). Какво им дава това?
– Укрепването на съюзите с Япония, Южна Корея, Филипините и Австралия дава на САЩ едновременно военно-стратегическо предимство, икономическо влияние и идеологическа легитимност в един от най-динамичните и конфликтни региони на света. Беше засилен контролът върху ключови морски маршрути. Известно е, че Япония, Филипините и Австралия образуват своеобразна „дъга на сдържане“ (arc of containment), която обгръща Южнокитайско море, Източнокитайско море и Тихия океан. Така САЩ си осигуряват достъп и контрол върху морските линии, по които преминават около 60% от световната търговия и над 80% от енергийния внос на Китай. Военноморските бази и разположението на военни сили също не бяха пренебрегнати.
Япония и Южна Корея осигуряват най-модерните американски бази в Азия (Окинава, Йокосука, Осана, Пьонгтек).
Филипините през 2023 г. отново отвориха четири американски военни бази в рамките на договора EDCA — критично важни за достъп до Тайванския проток. Чрез възможността за разполагане на американски подводници и съвместни учения в рамките на AUKUS Австралия предоставя стратегическа дълбочина за възможни военни операции.
Чрез съюзи със споменатите страни САЩ изграждат алтернативни мрежи за високотехнологично производство, особено на чипове и редки метали. Освен това Япония и Южна Корея са центрове на технологични иновации, а Австралия и Филипините – на природни ресурси и евтина работна сила. Чрез контрол върху критични технологии САЩ и партньорите създават механизми за съвместен технологичен контрол – например ограничаване на износа на полупроводници към Китай. Това не само ограничава китайската технологична експанзия, но и задълбочава зависимостта на съюзниците от американски технологии и стандарти. Така се създава „технологичен блок“, който оформя алтернатива на китайската инициатива „дигиталният път на коприната“.
И което е много важно — САЩ ще могат да реагират бързо на кризи около Тайван, Северна Корея или Южнокитайско море, без да зависят от бази в Близкия изток или Европа. Задълбочена бе политическата и дипломатическата легитимност на американската концепция за региона чрез подчертаването, че той ще бъде свободен и отворен, основан на върховенството на правото и свободата на корабоплаването. Така САЩ позиционират себе си като гарант за стабилност и партньор в сигурността, укрепвайки своето влияние не само военнополитически, но и в ценностно отношение.
– В Япония Тръмп говори за съвместни военни учения и модернизация на базите в Окинава, в Южна Корея се подчерта ангажиментът към ядрения чадър на САЩ и съвместното възпиране на Северна Корея, в Малайзия и Филипините се търси сътрудничество по морска сигурност. Търси ли се съюзническа солидарност срещу Китай и Русия...
– Чрез съюзите САЩ целят да „обградят“ Китай стратегически и да предотвратят доминацията му в Южнокитайско море и в технологичните пазари. Присъствието на САЩ в региона увеличава разходите за военна и икономическа агресия на Пекин, без да се стига до директна конфронтация. САЩ не признават Тайван за независима държава, но чрез съюзниците си поддържат „стратегическа неяснота“ и реална отбранителна способност на острова. В резултат Китай е принуден да балансира между агресивна риторика и реална предпазливост, за да не провокира обединен фронт.
Като пренасочи глобалния фокус от Европа към Азия, която се очертава като икономически център на света, САЩ се опитват да възпрат Китай — което според мен е една от стратегическите им цели за XXI век — да възстановят лидерството си след изолационистични тенденции и съмнения в ангажимента на Вашингтон, и в крайна сметка да изградят „мрежа от доверие“ – система, в която партньорите споделят не само интереси, но и взаимна зависимост.
– Японският премиер Санае Такаичи обяви, че ще номинира Тръмп за Нобелова награда за мир. Политически ход или задоволяване на егото на Тръмп, който много иска тази награда…
– Символиката и протоколът на последната обиколка на Доналд Тръмп в Азия (октомври 2025 г.) имаха толкова важно значение, колкото и реалните икономически сделки. Тръмп винаги е бил чувствителен към внимание, статус и демонстрации на уважение, и азиатските лидери – отлично, защото разбират това – използваха комбинация от протокол, подаръци и реторика, за да спечелят благоразположението му и да избегнат конфронтация.
Слушайки китайския лидер Си, имах усещането, че притежава специално подготвена колекция от комплименти, която при нужда пускаше в действие. И въпреки че срещата беше по-хладна и делова, тя бе подготвена с изключителна ритуална прецизност. Китайската делегация избегна каквито и да било публични противоречия – всички послания подчертаваха „взаимно уважение между великите сили“.
На Тръмп бе връчен калиграфски свитък с надпис „Съвместен просперитет и мир“, представен като личен подарък от Си, с пожелание „да остане в историята като мост между Запада и Изтока“.
Така Китай избра дипломация на достойнството, знаейки, че директното ласкателство може да бъде контрапродуктивно, но запази ритуалната тържественост, която подхранва егото на Тръмп чрез усещането за „историческа мисия“.
В Южна Корея президентът Лий Джей-мьон награди Тръмп с най-висшата държавна награда на страната – „Орденът на Мугунхва“, която традиционно се връчва само на корейски президенти и монарси. Освен това му бе подарена позлатена корона, символ на „кралско приятелство“ – жест, който Тръмп прие с очевидно удовлетворение. По време на официалната вечеря бяха поднесени бургери с кетчуп, любимата храна на Тръмп, като медиите отбелязаха, че „домакините са изучили вкусовете му до последния детайл“.
Речите на южнокорейските домакини подчертаваха „миротворческата роля“ на Тръмп на Корейския полуостров и го сравняваха с исторически лидери, „...допринесли за стабилността на региона“, като демонстрираха благодарност и уважение, избягвайки всякакви теми, които могат да го провокират – като американските търговски тарифи или разходите за съвместна отбрана.
В Япония видяхме една изключителна амалгама от церемонии, лукс и „лично приятелство“. Японският премиер Фумио Кишида посрещна Тръмп с церемония с почетен караул и императорски протокол, което обикновено се запазва за държавни визити на особено уважавани лидери.
На Тръмп бе даден частен обяд с императора Нарухито, което е изключително рядък жест – сигнал за „лично уважение“ от страна на императорското семейство.
Японската преса отбеляза, че Кишида похвали бизнес инстинктите на Тръмп и говори за него като „за човек, който разбира Азия“, въпреки че реалните търговски различия между двете страни остават. В изявленията си домакините внимателно избягваха критика към изолационизма на САЩ, концентрирайки се върху „възстановеното приятелство“.
Така Япония показа, че разбира психологията на Тръмп – колкото повече престиж и внимание получава, толкова по-вероятно е да прояви гъвкавост по икономически въпроси.
Малайзия посрещна американския президент с червен килим, културна екзотика и символични подаръци. Премиерът Анвар Ибрахим организира пищна церемония в Куала Лумпур, с традиционни танци, военен оркестър и оръдия, каквито не са били използвани при други чуждестранни гости.
На Тръмп бе подарена реплика на традиционен златен кинжал „крис“, символ на лидерство и сила в малайската култура. Медиите отбелязаха, че речите на домакините бяха изпълнени с похвали за „миротвореца и визионера Тръмп“, като дори споменаха неговия „неуморим дух да поставя Америка на първо място“ – фраза, целяща да му се хареса.
Снимките и медийното покритие бяха режисирани така, че Тръмп винаги да изглежда в центъра на вниманието, с тълпи, скандиращи името му. Следователно може да се твърди, че Малайзия използва „персонализирана дипломация“ – хвалейки личността на Тръмп, за да осигури благоприятен тон при търговските преговори.
– Тръмп заговори и за намаляване на митата. „Първо удари, после подай ръка“… Така ли действа?
– Да, точно така – това е класическият подход на Доналд Тръмп, както в бизнеса, така и във външната политика. Формулата „първо удари, после подай ръка“ (или както сам я нарича: „maximum pressure – then deal“) е стратегия на контролирана ескалация, чрез която той първо създава напрежение, за да увеличи собствената си преговорна сила, и едва след това предлага компромис, изглеждайки като победител. Това е негова запазена марка, основана на идеята, че силата ражда уважение, а компромисът трябва да изглежда като награда, не като слабост.
И според мен това затвърждава образа му на сделкаджия.
На етапа на „удрянето“ създава усещане за нестабилност и страх от загуба; партньорите започват да търсят начин да „успокоят“ Вашингтон, вместо да поставят свои условия. Медийно Тръмп изглежда като твърд и решителен лидер, който „защитава американците“.
На етапа „подай ръка“ – предложи сделка и изглеждай като миротворец – след като партньорът прояви готовност да направи отстъпки, Тръмп променя тона си: изтъква, че „цени усилията на другата страна“; предлага частично смекчаване на мерките – например, по-ниски мита, достъп до пазар или инвестиции; издига себе си като „човека, който решава конфликти“.
В резултат партньорът чувства облекчение и е склонен на компромис, дори при неравни условия. Тръмп получава позитивен медиен цикъл, представящ го като „твърд, но справедлив лидер“, а вътрешнополитически печели подкрепа от бизнес и индустриални среди.
Тази стратегия е част от личния му дипломатически и управленски стил. В подобен психологически модел страхът от загуба предшества преговорите; победата изглежда като жест на добра воля; другата страна остава доволна, че е „спасила“ ситуацията, дори при неравноправни условия.
Тази стратегия работи брилянтно в Азия, защото азиатската политическа и стратегическа култура е насочена към избягване на публичен конфликт. Азиатските лидери предпочитат да изчакат, да демонстрират уважение и да предложат „подарък“ (инвестиции, сътрудничество, договор).
Но в даден момент това ще ги изтощи или просто ще им омръзне. Австралия и Япония все по-често търсят многостранни формати (AUKUS, QUAD), за да не зависят изцяло от волята на един човек, а Южна Корея вътрешно обсъжда нуждата от „по-самостоятелна отбрана“, тъй като не знае дали Тръмп няма отново да промени позицията си.
– Тръмп се среща с Путин, после със Зеленски, ЕС върви след него, в Япония, Малайзия и Филипините е добре дошъл. Къде остана Украйна, или Путин се оказа още по-добър политически играч…
– Не знам дали последното е вярно, но докато Доналд Тръмп обикаля Азия и се среща последователно с Путин и Зеленски, Европейският съюз се опитва да не изостане, а Украйна постепенно се превръща във второстепенна тема в световния дневен ред. Тръмп пренарежда приоритетите на САЩ – от „Европа и войната“ към „Азия и сделките“.
Смятам, че това води до понижаване на приоритета на украинската война, защото какво друго може да означават репликите „Европа трябва да плати повече“, че „мир може да се постигне за 24 часа“, ако двете страни „седнат и преговарят“.
Той използва Украйна като разменна монета
в по-широката си стратегия за преразпределяне на тежестта между САЩ, ЕС и Русия, като вече дори не настоява за „победа на Украйна“, а за „бързо споразумение“, дори и с цената на териториални компромиси.
Тръмп постави Азия в центъра на американската външна политика – не толкова от гледна точка на сигурност, колкото на икономическа изгода, контрол на търговията и технологиите. Това демобилизира европейските елити и оставя пространство на Русия да се възстанови дипломатически.
- Сега въпросът е дали Доналд Тръмп ще се срещне пак с президента на Северна Корея Ким Чен-ун?
- Намирам това за малко вероятно. Определен интерес към нея съществува. Тръмп публично заяви, че е „отворен“ за среща с Ким по време на азиатското си турне. Ким Чен-ун изрази „добри спомени“ за американския президент и остави вратичка за диалог при условие, че САЩ приемат „реалността“ на неговия ядрен статус. Южна Корея призова САЩ да поемат ролята на посредник и за нов диалог с Пхенян. Но въпреки заявките, от севернокорейска страна няма конкретна подготовка или график за среща. Севернокорейската позиция остава твърда. Във Вашингтон и сред съюзниците има опасения, че на срещата може да се настоява за пълна денуклеаризация на Корейския полуостров. Оценявам като много ниска възможността за сключване на сериозен договор.
- Какво означава всичко това за Европа?
- Всичко това поставя ЕС в сериозна стратегическа безтегловност. Европейският съюз през есента на 2025 г. се намира в позиция на реакция, а не на инициатива, изразена в едно кратко изречение: не може да се противопостави на американската линия на „замразен мир“. Вътре в ЕС има разделение – Източна Европа настоява за продължаване на подкрепата за Киев, докато Западна Европа (особено Франция и Германия) търси изход от конфликта. Брюксел се концентрира върху икономическата сигурност и енергийната стабилност, не върху военното измерение. В резултат ЕС отново „върви след САЩ“ - дори когато не е съгласен, той няма капацитет за алтернативна стратегия. Украйна остава зависима от решенията на други, а ЕС и НАТО следват Тръмп, вместо да водят.
Украйна рискува да остане геополитически изолирана между уморен ЕС и прагматичен Вашингтон.
Икономически зависима – без сигурен поток от военна и финансова помощ, морално „на пауза“ - героизирана, но без стратегия за излизане от войната…
Страхувам се, че темата „Украйна“ вече не е тест за Запада, а тест за търпението на публиката. И ако Путин временно печели в голямата игра – но не защото е по-силен, а защото светът се умори – Тръмп пренасочи прожекторите. В реалната политика „който задава дневния ред, печели“. Днес това не е нито Зеленски, нито Брюксел, а Вашингтон и Москва – всеки по свой начин. Дори това да създава илюзии (като например, че Русия е световен играч), тези илюзии изглеждат много реални за голяма част от човечеството.
