В квартал Подил в Киев реклама приканва хората да си купят греяно вино, кафе и чай. Продажбата на алкохол е забранена във военно положение, но един мъж продължава да предлага топли напитки през прозореца на мазе. Трудно ни е да повярваме, че продължава да работи. "Колко е хубаво, че сте тук", казваме ние. "Естествено, че съм", отговаря той. Но в това няма нищо естествено. Въпреки че по принцип украинската столица е пълна с такива места, от началото на войната повечето са затворени. Скрит зад прозореца си, този човек прилича на спомен от миналото.
Определяща за войната е амалгамата от неща, които не вървят едно с друго - тишина и насилие, тривиалност и страх. Когато първите руски снаряди бяха изстреляни в последната седмица на февруари, аз бях в Донбас, където сраженията продължават вече 8 години. Но те станаха осезаемо по-ожесточени преди началото на планираната от Владимир Путин инвазия. Села, в които от години е спокойно въпреки продължаващия конфликт, изведнъж бяха под обстрел. Хората предусещаха разрухата.
"Започна се"
В деня, в който войната започна, моят колега Ник Конъли, който трябваше да ме смени в Донбас, а аз да ида в Киев, ми се обади посред нощ от влака. "Започна се,” каза той. Преценихме, че железопътните гари може да се превърнат в мишени на обстрел и отидохме да го вземем с колата от малкия град Сахновщина.
Хората там бяха невъзмутими. Спокойно се подговяха за това, което предстои - чакаха търпеливо на опашки пред банкомати, зареждаха се с провизии от магазините. "Вземете си храна, не знаете кога пак ще има", посъветва ни продавачка в малка пекарна. Тръгнахме за Киев с три торби провизии от пекарната.
Пътуването беше странно идилично. Хората разговаряха по селските улици, облаците се бяха изчистили и беше ясно. Но от време на време забелязвахме черен пушек в далечината.
Животът си продължава. Но докога?
Сега отпечатъкът на войната е видим навсякъде, а Киев е призрачен град. Почти всички магазини са затворени, освен онези, които продават продукти от първа необходимост. Бетонни бариери са издигнати на пътища и кръстовища, противотанкови ограждения са изградени пред контролни пунктове, на които се проверяват документи. По данни на украинските власти около половината жители на града са го напуснали. А онези, които още са тук, не се разхождат по улиците, освен да напазаруват или да разходят кучето си.
Въпреки това в повечето магазини нещата са сякаш постарому. Супермаркетите са пълни, наблюдава се само недостиг на алкохол. В популярен луксозен магазин за деликатеси все още намираме испанска шунка, а омарите плуват в голям аквариум. Тези места вероятно също са само спомен за дните преди войната, които тя все още не е успяла да унищожи.
"Пътищата са унищожени. Ужасяващо е."
На 20 километра от Киев е разположено предградието Ирпин, където хората са затворени по мазета от дни, чудейки се дали да се опитат да избягат, когато спрат да чуват обстрела. Това е мястото, където жена и двете ѝ деца бяха убити от руски снаряд преди няколко дни, докато опитват да се евакуират.
Ирпин беше особено популярно предградие за част от средната класа на Киев заради по-ниските цени на имотите. Сега от сградите се издига пушек, престрелките се чуват в далечината, а десетки хора се опитват да преминат през реката. Това е един от "зелените коридори” за безопасна евакуация, за които медиите говорят.
Днес преустановяването на огъня се спазва. Жена на име Дария ни разказва, че е прекарала 2 седмици в мазето, преди да се осмели да избяга. С баща ѝ успяват да се качат на автобус от село на десетки километра оттук. "Пътищата са унищожени. Беше трудно да стигнем дотук. Ужасяващо е."
Даря разказва как руски войници са опрели пистолет в главата ѝ. Как са конфискували телефоните на хората, как са разграбвали жилищата им. Откакто е тук, тя вече не е толкова притеснена. Успява да избърше сълзите от очите си и да погали котката си, която е пренесла в торба. Сега нейното бягство продължава към друга част на града - към квартала, в който живее дъщеря ѝ. Едно от онези места, в които човек още може да пазарува в супермаркет, докато се чуди дали войната скоро ще го застигне.
Автор: Матиас Бьолингер
