Кремъл цинично използва милионите жертви от Втората световна война за свои цели. Но това не бива да играе роля за онова, което Германия е длъжна да помни - извършените от нацистите зверства в Източна Европа.
С нападението на Германия над Съветския съюз на 22 юни 1941 г. за хората от окупираните територии започва истинска борба за оцеляване. За разлика от Западна и Северна Европа, в източната част на континента Втората световна война не беше просто завоевателна, а истинска унищожителна война срещу тамошното население, мотивирана от расистката идеология на националсоциалистите. Чрез глад, смърт и насилствено изселване броят на населението е трябвало да бъде драстично намален, а оцелелите - да бъдат превърнати в безправни роби.
Споменът за войната сплотява, но и разединява
На съветските военнопленници съвсем съзнателно не е била давана храна, над три милиона от тях са умрели по изключително мъчителен начин. Цивилното население е било тероризирано, стотици села - опожарявани от германските войски, а жителите им - избивани. Между 20 и 27 милиона са съветските жертви във войната, като поне половината от тях са цивилни.
Нищо не сплотява така силно руснаците, както споменът за тази война. Паметта за жертвите и гордостта от победата над Хитлерова Германия са спойката, която свързва и обединява отделните части на силно фрагментираното и поляризирано руско общество. Беларус и Украйна станаха жертва на същото престъпно водене на война.
Но въпреки съвместния им опит във войната, в отношенията между Русия и Украйна споменът за нея днес вече не ги свързва, а ги разделя. За това има очевидни причини: днес руското ръководство си присвоява всички жертви и приписва на Червената армия победата във войната, като представя агресията си срещу Украйна като продължение на борбата срещу Хитлеристка Германия.
Опростенческите тълкувания са невъзможни
Прекалено опростено е обаче, ако спорът за миналото се разглежда само в тази плоскост. Причините са много по-дълбоки. В Източна Европа войната се различаваше от тази в западните части на континента не само по жестокостта и безпощадността, с която е била водена от германците, но и по това, че е ставало въпрос за сблъсък между два тоталитарни режима.
В десетилетието преди началото на войната милиони хора в Съветския съюз бяха избити от режима на Сталин. Преди Съветският съюз да стане жертва на Хитлер, Сталин бе негов съучастник. Той помогна на германците да нападнат Полша през 1939 година, води завоевателна война срещу Финландия и окупира балтийските държави. Там, както и в западните части на Украйна и Беларус, сталинисткият терор достигна първата си кулминация в дните преди германското нападение.
В съветско-германската война някои от жертвите на Сталин помагаха на нацистите, а извършителите на сталинисткия терор се превърнаха в жертви на нацисткия режим. Тази сложна история, изпълнена с морална многозначимост, в която несъмнен остава единствено агресорът, не може да бъде вкарана в никакви опростенчески схеми за добро и лошо. Но след един век на екстремно насилие навсякъде в Източна Европа изпитват огромна нужда от именно такава еднозначност, което е разбираемо.
В това отношение Русия не се различава от Украйна, балтийските страни, или пък от Полша. Те имат право на зачитане. В отчасти крайно противоположните разкази за историята се отразява различният исторически опит на тези народи. Но ако другите страни се мъчат да прочетат тази трудна страница от историята, в Русия режимът на Путин използва историята на Втората световна война като политическо оръжие - срещу съседите, а напоследък все повече и срещу критиците в собствената страна. Рисува се светлият образ на един Съветски съюз, който е освободител и спасител на Европа. Всеки опит да се говори за неща, които не пасват на този образ, се наказва.
Новата руска политика разединява Източна Европа
Това цинично инструментализиране на милионите жертви от страна на Кремъл обаче не бива да играе никаква роля за германската историческа памет по отношение на извършените от германците зверства в Източна Европа. В Германия фокусът трябва да е върху собствената отговорност и върху спомена за жертвите - без да се прави разлика за тяхната националност. Или, както заяви по този повод президентът Франк-Валтер Щайнмайер, именно жертвите трябва най-сетне да заемат полагащото им се място в съзнанието на германците.
Освен този морален императив има и една чисто практическа причина, поради която германската политика би трябвало да се занимава по-усърдно с темата за ужасяващата история на Източна Европа през двайсети век. Миналото в тази част на Европа представлява истинско политическо минно поле - и то най-вече заради сегашната руска политика. Именно на това поле, на което бушуват силни емоции, Кремъл се опитва да настройва европейците едни срещу други и да ги разединява. А срещу това помага единствено увереното и сигурно поведение, породено от познаването на историята.
