Преди 26 години НАТО използва във войната в Косово боеприпаси с обеднен уран. Много войници впоследствие се разболяват от рак, на малцина са изплатени обезщетения. В Косово обаче отровата и до днес си стои в почвата.
"Спомням си съвсем отчетливо този ден", казва Емерико Мария Лачети, бивш полковник от военния отдел на Италианския червен кръст. По време на войната в Косово през 1999 година той е бил в Албания, само на няколкостотин метра от границата с Косово. Там е бил командир на лазарет за бежанци от провинцията, която тогава е част от Сърбия. "Стояхме върху контейнери и наблюдавахме бомбардировките - беше като някакъв перверзен новогодишен фойерверк. Ударната вълна се усещаше и на голямо разстояние. Но ние не бяхме информирани за специфичните опасности от използваните оръжия."
От март 1999 година НАТО с операцията "Съюзна сила" се намесва в продължаващия с години косовски конфликт. В рамките на 78 дни Алиансът осъществява полети с над 1 000 самолета срещу силите за сигурност на Сърбия. По официални данни са били използвани над 28 000 взривни устройства, включително съдържащи уран, за който се подозира, че предизвиква рак.
Тези боеприпаси имат ядро от обеднен уран, който заради високата си плътност (три пъти по-голяма от тази на оловото) има голяма проникваща сила и затова се използват най-вече срещу танкове и други бронирани цели. При атаките обаче може да се образува фин уранов прах, който се разпръсва и може да увреди здравето, ако например бъде вдишан.
НАТО отхвърля обвиненията
По този повод НАТО излиза само с писмена позиция, в която се казва, че в Алианса се отнасят "много сериозно към въпросите, свързани със здравето и с околната среда". Създадена специално за целта комисия по ефекта от експлоатацията на муниции с обеднен уран в Косово е стигнала до извода, че "не е имало траен риск за населението". Като доказателство са приведени доклади на ООН, например от 2014 година.
Това обаче влиза в противоречие с решенията на италиански съдилища във връзка с жалбите на около 500 ветерани от Косовската война, които са се разболели от рак.
Ласчти казва, че неговият лазарет на границата с Косово на практика се е намирал в "горещата зона" - в непосредствена близост до активен конфликт, а това винаги крие рискове.
Когато през юли 1999 Лачети се прибира у дома, получава затруднения с дишането, поради което си прави медицински преглед. Оказва се, че в белите му дробове има агресивен лимфом, т.е. злокачествен тумор с размери 24 на 12 на 14 см.
Първоначално лечението било успешно, но през 2008 година Лачети отново се разболява от рак. „Откриха необичайно голямо количество идеално кръгли керамични частици, сякаш изпечени в пещ." Заключението е еднозначно: частиците се били натрупали в тялото му през годините и биха могли да предизвикат и нови увреждания.
Жалбите имат успех
Лачети разбира, че и други войници, които са били по същите места, са получили същите диагнози. Той влиза в контакт с тях и чрез адвоката Анджело Тарталя 500 бивши военни успешно осъждат италианската държава. Сред тях е и Лачети, на когото през 2009 година съд в Рим удостоверява, че е станал жертва при изпълнение на служебните си задължения. Съдът му отсъжда и обезщетение. Но това не го прави отново здрав. "Признанието не отстранява частиците от белите дробове или бъбреците", казва горчиво Емерико Мария Лачети.
След войната в Косово комисия на италианското министерство на отбраната се заема да проучи връзката между експлозиите с муниции с обеднен уран и заболяванията от рак. Тя установява статистически силно превишена поява на неходжкинови лимфоми при засегнатите войници. Други проучвания обаче, като например доклад на Световната здравна организация (СЗО) от същата година, не откриват недвусмислено доказателство за директна връзка между мунициите с обеднен уран и отделните случаи на рак.
Трудното доказване
Вим Цвиненбург, член на Международната коалиция за забрана на оръжията с уран, смята, че случаят е еднозначен. "Съдията призна, че италианската държава е била длъжна да окаже превантивна грижа, затова и бе отсъдено обезщетение", обяснява експертът. Той изследва приложението и последствията от мунициите с обеднен уран от над 16 години.
"Моето заключение - изключително трудно е да се направи категорично изказване, тъй като обедненият уран влияе само когато стигне в тялото, в повечето случаи под формата на фини прахови частици, които се вдишват. Но точните количества вдишан прах никога на се били измерени - има само малко надеждни продължителни изследвания." Причините за заболяванията от рак често трудно могат да бъдат идентифицирани еднозначно. Роля играят и нездравословният начин на живот, влиянието на околната среда, генетичната предразположеност и много други фактори.
"Доказването е трудно", уверява Цвиненбург. "Дали засегнатите някога са докосвали граната с обеднен уран или са пребивавали в близост до заразен танк? Уранът може да има нужда от година, за да проникне през кожата. Когато нещата не са еднозначни, лекарите не могат да се ангажират с конкретни заключения. Но Хората търсят ясна причина, реалността обаче е далеч по-сложна", посочва той."
Задължително обеззаразяване
През 2002 година ООН прие резолюция, която задължава страните да информират държавите, в които са били използвани уранови муниции и да им помагат при изчистването на заразените райони. Но не е известно до каква степен от НАТО са се съобразили с това изискване в Косово - информация за това не се предоставя. Посещенията на място показват, че в много региони на Косово населението не знае почти нищо за възможните рискове, а действия по обеззаразяването - с едно-единствено изключение в село Лудбунари - не са били предприети.
"Към НАТО могат да бъдат оправени обвинения, че са били използвани такива оръжия, но в много по-голяма степен - че след войната не е било извършено почистване. За войниците има ясни протоколи за защита, но не и за цивилното население. Неприемливо е да се използват токсични муниции, след което просто да си тръгнеш", посочва Цвиненбург.
Официално материалът, от които се състоят мунициите с обеднен уран, се определя като ниско- до среднорадиоактивен отпадък. Но "във влажни климатични зони като Балканите гранатите могат да корозират и да се разпаднат, оставяйки опасни остатъци", казва Цвиненбург. В това отношение и времето не помага, тъй като периодът на разпад на урана е почти безкраен. Според Цвиненбург това е проява на двойния морал на държавите.
"Ако такава граната бъде например открита в някой парк примерно в Нидерландия, районът веднага ще бъде отцепен, ще дойдат специални част в специално облекло и ще отнесат гранатата на сигурно място. Т.е. - ако става дума за собственото население, рисковете се приемат сериозно - но не и другаде.
Лачети е разочарован, че неговият случай и случаите на много други ветерани не са довели до същностни промени. "Мунициите с уран все още са легални. Ние опитахме по всички възможни начини да постигнем тяхната забрана. Но се провалихме", признава той.
