Коментар на Евгений Дайнов:
Диктаторите общуват с демократичния свят чрез провокации. Правят нещо нередно или възмутително и така изпращат съобщение до цивилизования свят: "Айде да ви видим какво ще направите, слабаци". Някой път това води до успех и става признак на сила. Примери са присъединяването (аншлусът) на Австрия към Германия, извършено от Хитлер, и анексирането на Крим, проведено от Путин. И в двата случая никоя цивилизована страна не направи нищо истински съществено, за да спре тези фрапантни нарушения на законността и международния ред. Така Хитлер и Путин започнаха да изглеждат силни и да привличат подкрепа, съратници и клакьори.
Някой път обаче провокационното поведение е признак на слабост и би могло да ознаменува началото на края на съответната диктатура. За да се справим с диктаторите, е необходимо да можем да улавяме и оценяваме точно тези моменти. Защото едно поведение бихме имали спрямо изгряваща диктатура (стоим в отбрана), а друго - спрямо залязваща такава (минаваме към офанзивно поведение).
Посещението на Путин в Пекин може да се окаже не толкова сигнал за неговото участие в правенето на нов диктаторски свят, колкото признак за старта на началото на края. По това събитието би заприличало на изграждането на Берлинската стена през 1961 година от неговите комунистически предшественици.
Когато комунизмът показа слабостта си
Да започнем със Стената. До 1961 година доктрината на съветския комунизъм е експанзионистична: че той ще се разраства, ще завладява все повече територии, докато не обземе целия свят. Основният опонент, Западът, се схваща като обречен, загиващ, загниващ, неизбежно разпадащ се. Според доктрината той се намира в отбранителна позиция, която е обречена поради несъкрушимата сила на изгряващия комунизъм. Въпрос на време е да се разпадне и да бъде покорен.
С появата на Стената обаче играта се променя напълно. Тя е фрапантно нарушение на международните договори, действащи към онзи момент, но издава не сила, а слабост. В отбранителна позиция е онзи, който прави стени срещу другия. Западът никога не направи стени против СССР, защото никога не беше слаб. Стена, в крайна сметка, направи СССР, за да се скрие зад нея.
Още в следващите месеци слабостта на съветския комунизъм бе разкрита в още две случки. В началото на юни 1962 г. избухва напълно безпрецедентен за СССР бунт в Новочеркаск. Макар веднага премазан от танковете на Червената армия, този бунт е знак, че съветският "строй" изобщо не е толкова силен, колкото изглежда отстрани. Месеци по-късно, през октомври същата година, светът наблюдава т.нар. "Кубинска криза". Руснаците тайно (мислят си те) прехвърлят ракети към Куба, нацелени към САЩ, чийто щат Флорида е само на 140 километра разстояние. Президентът Кенеди казва на съветския лидер Хрушчов да разкара ракетите или ще получи война. След няколко дни пръскане на слюнки и заплахи съветският лидер отстъпва и изтегля ракетите. После СССР се скарва с Китай и световният комунизъм се разцепва на две пред лицето на небивалия стопански и политически възход на уж обречения Запад.
Победата на комунистически Виетнам над САЩ във Виетнамската война не променя голямата картина и в началото на 1970-те години съветският комунизъм, заедно със своите сателити (като например България), се вижда принуден да моли Запада за "гаранции", че следвоенните граници в Европа няма да бъдат преначертавани със сила.
До този момент съветската пропаганда няма нищо против подобно преначертаване, стига то да е в полза на СССР. Внезапно избухналата съветска обич към стабилните граници е нов признак на слабост, кулминирал в подписването на Хелзинкските съглашения от 1975 година. Според комунистите това е тяхна победа - ще запазят онова, което вече имат, без да има нужда да воюват със Запада. Но в своята слабост те не виждат капана: че цената на обещанието за нерушими граници е да подпишат пакет документи, в които се задължават да спазват човешките и гражданските права на своя територия. Режимите си мислят, че това са празни приказки за заблуда на противника. Но повдигането на въпроса за човешките права се оказва цъкаща бомба, която обезсилва съветския комунизъм дотолкова, че още в края на следващото десетилетие европейските комунистически режими падат, без някой да нарушава техните държавни граници. През 1991 година се разпада и самият СССР, а американците пращат стотици товарни самолети с храни, за да спасят руснаците от гладна смърт.
Да видим как на този исторически фон изглежда визитата на руския президент в Пекин. Да, да отидеш на гости на съседа си от юг не е такова предизвикателство, като да направиш Стената в сърцето на Европа. Но и тук има позната символика и скрити смисли.
Признаци за отслабването на Русия
Съвсем доскоро путинската пропаганда твърдеше, че "Русия няма граници", т.е. че постоянно ще превзема още и още чужди територии. "Колективният Запад" бе описван по комунистически: деградирал, слаб, загниващ, обречен. В Пекин обаче Путин кимаше одобрително на тезата на китайските домакини, че предстои изграждането на нов световен ред около Пекин - но без завладяването на територии и без очакването Западът да падне като зряла круша. Китайската визия е далеч по-скромна: група държави, водена от Китай, да престане да спазва принципите и документите на установения световен ред и най-вече - човешките и гражданските права и свободи. Предложението е до свободния свят, останал заключен в Европа, Северна Америка, Австралия и пр., да се изправи нов регионален свят на потисничеството.
Ако Путин е приел това, то той се е оказал в положението на Хрушчов от 1961 година. Отказал се е от мечтата да смаже и покори "колективния Запад" и е приел да остане регионална сила, подчинена на Китай, но все пак без да си има особено големи проблеми със Запада. Затваряйки се в азиатската кошара, Путин де факто съобщава, че няма нито амбицията, нито силата да повали нашия свят.
Ако аналогията с 1961-1962 година е вярна, предстои да видим каскада от други признаци за отслабването на Русия и ограничаването на нейните мераци. А може би те вече са налице. Западът (с изключение на хаотичния Доналд Тръмп) решително застана до жертвата на руската агресия Украйна - и очевидно ще полага все повече усилия руската военна машина да бъде смачкана за поколение напред. Руската икономика видимо, макар и бавно, се разпада. Пороят падащи от балкони висши руски ръководители не може да скрие нарастващото недоволство в средите на кремълския елит.
Както и в предишния пример обаче, от решаващо значение е нанасянето на последния, съкрушителен удар. А това е политическа задача. През 1970-те и 1980-те години тя бе изпълнена от триумвирата Маргарет Тачър-Роналд Рейгън-"полския" папа. Те разбраха слабостта на съветската империя и, вместо да се примиряват с нейното бавно угасване, решиха да ѝ нанесат смъртоносни рани. Чакаме да видим дали сред сегашните западни политици има подобни лидери.
При всички положения, както е казал Чърчил в подобна ситуация: "Това не е краят. Това дори не е началото на края. Но все пак може да се окаже, че е краят на началото".
