От Паулина Шишкова
Тези дни в публичното пространство постоянно се говори за „достойно възнаграждение“ като за право по подразбиране — често без адекватен труд, без опит, без доказване на резултата. За достойно заплащане се борят учителите, а образованието, което е тяхна отговорност, се срива все повече и повече. Достойно заплащане искат горските работници, а в това време горите на България погиват. Млади лекари, които се учат все още, т.е. специализират, искат възнаграждение, което се полага на опитни професионалисти. И т.н., и т.н. В същото време професори, експерти, научни работници получават символични суми за книги, статии, консултации — сякаш знанието не е труд, а хоби. Днес никой не говори за хонорари, а само за заплати. Хонорараджиите не са организирани и си нямат синдикат. Системата у нас не е създадена да разпознава хора, които дават, без да получават. Развитието у нас се движи от крясъците на тълпата, а не от здравия разум.
Затова не се знае, колко държавата заплаща за труд, положен въз основа на граждански, а не на трудов договор. За участие в акредитация на университет, дейност, която протича няколко месеца, се заплащат 200 лв.; за написване и публикуване на статия в научно списание — 100 лв. При книгите, инкорпориращи научни изследвания, може да има и само почетно споменаване, без хонорар. Научната консултация, ако е платена, се хонорува с 300 лв. Лекция на хонорар във висше учебно заведение струва 20 лв., а изпит на студент – 1 лев. (Изброяването е примерно и направено на случаен принцип). Това е стойност на висококвалифициран интелектуален труд в съвременна България през 2025 г.
Затова задавам въпрос, който не търпи отлагане: Има ли разум, който да се осмели да преосмисли това? Има ли институция, която ще признае, че несправедливостта започва там, където продуктите на знанието и на положения труд са девалвирали? Хората, издържащи се не от трудови, а от граждански договори, от друга планета ли са? Защо за тях никой не обелва и дума в прекрасната ни и най-вече справедлива държава?
Зная, че много хора мислят като мен. Но всички мълчат и се примиряват. Днес реших да повдигна въпроса и да говоря. Защото мълчанието вече не е достойно. Искам да изтъкна, че там, където възнаграждението се измерва със стойността на реално положения труд, а не с трудовото и социалното положение, не с размера на издръжката и инфлацията, както се получава у нас след проведените протести, има трудещи се, които само дават, а не получават. Това са тези, на които се заплаща за резултат, а не за заемане на една или друга длъжност. И не е ли време да се сменят аршините на достойното заплащане и да се заплаща в зависимост от резултата на труда, а не в зависимост професията, която някой някак си упражнява.
