Кой с огромна бохча от корупционни афери, кой в списъка „Магнитски“, кой с фашизоидни убеждения, кой завършен простак…Защо такива политици в България редовно преуспяват, а почтените и образованите сякаш са обречени?
Как става така, че образовани, възпитани, почтени и модерно мислещи хора в българската политика си подават оставките и се оттеглят, а слабообразовани, арогантни, компрометирани и ретроградни в разбиранията си индивиди остават на сцената и във властта, независимо през какви скандали минават?
Събитията от последните дни около "Продължаваме промяната" и оставката на Кирил Петков като лидер повдигат този важен въпрос. В крайна сметка става нещо подобно като след оставката на Христо Иванов в „Да, България“. Всички – лицемерно или не – отчитат високите морални качества на подалия оставка и даже съжаляват, че той се оттегля. Куриозното беше, че дори Делян Добрев – прочул се основно с острия си език срещу ПП – описа Кирил Петков като честен и почтен човек, който понесъл чужди вини.
Селекция, при която не най-доброто излиза напред
Като оставим настрана политическите задявки в казаното, интересният факт е, че то потвърждава горния парадоксален резултат: от българската политика си тръгват почтените, под атака са техните партии и коалиции, а в комфортна позиция остават личности и организации, извадени сякаш от „животинската ферма“ на Оруел. Кой с огромна бохча от корупционни афери, кой в списъка „Магнитски“, кой с нелегитимно влияние в службите, кой с фашизоидни убеждения, кой завършен простак…
Струва си този резултат на обратна селекция – процес, при който не най-доброто излиза най-напред – да бъде обмислен. Сигурно мнозина ще скочат направо в народопсихологията и ще започнат да винят българските нрави и култура за парадоксалния резултат. Арабският пътешественик Ибн Фадлан, който около 921 г. посещава Волжска България, пише следното за нашите кръвни братя (за беда тръгнали в грешната географска посока):
„Ако [те] срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, [те] казват: "Този има право да служи на нашия Господ. И така вземат го, слагат му на врата въже, закачват го на дърво, държат го, докато не издъхне.“
Народопсихолозите може да установят, че през последвалите векове прабългарските практики са се цивилизовали и дървото, въжето и разчекването са изоставени. Но сходен резултат се постига чрез изгонването на енергичните и познаващите нещата в политическото отвъдно.
Народопсихологията е спорна наука, стигаща бързо от анекдота до общовалидното заключение. Затова тя тук ще бъде изоставена за сметка на по-структурен анализ на причините за обратната селекция, която се наблюдава в съвременната политика на България. А че прабългарите не са виновни за нея е видно от факта, че подобни тенденции има и в други държави, много от които дори са смятани за „утвърдени демокрации“. Като цяло, въпреки че у нас има политически плурализъм и състезателност, игралното поле е наклонено в полза на корумпирани и непочтени играчи.
Служби, разследващи, прокуратура, съд
Арбитърът в мача, уви е купен и контролиран. Това е слабо извинение за загуба, но не променя факта. През последната година Антикорупционната комисия се занимава предимно с опонентите на „Новото начало“. Всички са под огромен натиск, някои се обърнаха и станаха членове или на ГЕРБ, или направо на формацията на Делян Пеевски. Освен натиск и някакви фискални моркови, други причини за подобно обръщане няма.
Изборни манипулации
Контролът върху служби и разследващи позволява изборни манипулации в полза на партиите на непочтените. Част от тези манипулации бяха документирани от Конституционния съд и чест прави на неговите членове, че опитаха да ограничат електоралния им ефект. За съжаление корекцията – влизането на „Величие“ – беше по-скоро маргинална, а и разследващите не използваха решението на КС за акции за наказание на манипулаторите.
Финансиране на партиите
Играещите по правилата партии са изправени пред големи финансови проблеми. Намаляването на партийната субсидия и падането на изборната активност свиха много публичните средства за партиите. Това не е проблем за тези, които винаги са разчитали на скрито финансиране. Купуването на гласове, например, очевидно няма как да стане с пари от държавната субсидия.
Бюджетни бонуси за клиентите
Корупционните партии в България са развили сложни клиентелистки схеми с „обръчи“ от фирми, които чакат да бъдат захранвани с държавни поръчки. Цели сектори – като пътното строителство – са обхванати от тези обръчи. Всеки, който иска да промени нещата, е изправен пред бойкот. Когато в периода 2021-2023 г. опитаха да строят магистрали по правилата, процесът на практика спря заради саботаж на основните участници. И въпреки очевидните скандали с изтегляни от клошари милиони за магистрала „Хемус“ на каса, разследването им и досега не дава резултат. Това е така, защото цялата система е корумпирана, а не става дума за единичен, изолиран инцидент.
Същото се отнася и за бюджетните бонуси за общини и кметове, които преминават към Новото начало и ГЕРБ. Ако не са достатъчни заплахите от служби и разследващи, бюджетният морков подслажда сделката.
Медии
Някои от медиите директно са под управлението на корупционни партии. Но дори основните телевизии и БНР, в които има някаква степен на независимост, всъщност изкривяват игралното поле в полза на непочтените. Идеята им за „неутралност“ и даване на думата на „другата гледна точка“ много често води до това, че почтените гласове се затискат от гласовити и безпардонни опоненти. Понякога количеството е достатъчно, за да неутрализира всякакво качество.
Почтеността и истината са скъпи
Ювал Харари твърди в „Нексус“, че истината е много по-скъпа от фалшивата новина, което я поставя в неизгодна позиция на „свободния пазар на идеи“. Този пазар лесно може да бъде залят с фалшивки, които нищо не струват и могат да бъдат индустриално произвеждани. Например, „на българите ще им вземат спестяванията, като влезем в еврозоната“. Това е абсурдно твърдение, но масово възпроизведено носи някакъв ефект.
Същото е и с почтеността. Много по-евтина и икономически поврътлива е непочтеността: вчера някой страстно защитавал едни идеи, утре също толкова страстно защитава противоположните. Това е удобно и евтино, а и не нанася репутационни щети, защото репутация така или иначе няма. Не е необходимо да се инвестира с години в изграждането ѝ. За да работи този модел, обаче, публиката трябва да е убедена, че всички са непочтени. Когато непочтеността е нормалното, тогава печели по-нахалният и гласовитият.
Почтените хора са огромното мнозинство във всяко общество. Но понеже са много, те се координират много трудно. Непочтените са малцина и координацията им е лесна. Особено, когато са на ключови постове, с „ти на мене, аз на тебе“ те могат да стигнат много далече и да надхитрят опонентите си. Особено пък, ако тези опоненти са разделени по множество други признаци.
Популистката инфлация на „корупцията“
Възходът на популизма по света е свързан със стратегията на определени политици да убеждават избирателя, че другите политици са „елит“, който е корумпиран и не се грижи за „народа“. Обвинението не трябва да стъпва на конкретно обвинение в корупция, на някаква реална скандална афера, а просто на твърдение за отчужденост от „реалните“ нужди на хората. Популистите ще ги разпознаете най-лесно по клетвите им, че „работят за хората“. И така може да се получи следният парадокс: някой, който до уши е омазан в корупционни афери, да твърди, че опонентите му са „корумпирани“, защото са се отдалечили и „не работят за хората“.
Популизмът позволява появата на такива фигури – корумпирани, но близки до народа – и дори ги противопоставя на опонентите им, които може да са почтени, но пък са „далеч от народа“, безродници, космополити, джендъри и т.н. В този смисъл възходът на популизма дава възможност за неочаквано оправдание на непочтените и корумпираните.
България все пак върви напред
Структурните изкривявания в полза на непочтеността и корумпираността са факт, но те не са извинение за неспособността на българското общество да се справи с тези проблеми, като ги прибере в границите на приличието. Въпреки негативната селекция, България върви напред и се модернизира, което е възможно поради два феномена. Първият е, че в политиката, разбира се, постоянно се появяват почтени модернизатори. Проблемът е, че поради структурните изкривявания не в тяхна полза, съдбата им е обикновено на политически жертви. След (сравнително) кратък възход им се налага да излязат. Но пък ролята на хора като Иван Костов, Христо Иванов, Кирил Петков е в труден момент да следват правилния модернизационен път: да въведат валутния борд, да проведат приватизация, да гарантират път към ЕС, да променят фискалната политика, да се борят за върховенството на правото, да скъсат с енергийната зависимост от Русия и т.н. Всичко това се е случвало и се случва, но на двигателите на тези процеси им се е налагало да се оттеглят и дори да излязат от политиката. Важното е, че страната върви напред, биха казали мнозина.
Втората възможност, която не бива да се подценява, е модернизация на страната проведена от корумпирани и авторитарни хора, които със зъби и нокти се удържат на власт. Стефан Стамболов е пример и вдъхновение за любителите на сивото в морала. Но неговата участ е реално трагична, а другите опити за авторитарна или корупционна модернизация на България всъщност не си струва да се споменават. Затова, най-добрият начин за излизане от капана на негативната селекция е просто да се отстраняват изброените структурни причини за нейното възникване.
Това изисква много труд, постоянство и координация на огромното мнозинство от почтени хора в страната.
Този коментар изразява личното мнение на овтора и може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на ДВ като цяло.
