Паулина Шишкова: Кой носи отговорност, когато институциите се мотаят?

В политиката понякога се говори за отговорност за действия. Но рядко питаме: Кой отговаря за онова, което умишлено не се случва? Бездействието на институциите — от парламента до прокуратурата — не е просто забавяне. То е избор. А понякога —
стратегия.
В българската практика виждаме как ключови органи мълчат, отлагат и абдикират от решения. Народното събрание не организира избора на членове на Висшия съдебен съвет, на Инспектората, на главен прокурор и председатели на важни правораздавателни и държавни комисии, на посланици. Това мълчание разяжда правовата държава. Липсват механизми за юридическа санкция на подобна пасивност. А когато няма законова последица, бездействието се превръща в инструмент на безотговорност.
В европейското право вече се признава: и бездействието може да наруши правото и законността. У нас то все още е удобно скрито зад процедурен дим и широкия гръб на Конституционния съд. Съдът на Европейския съюз обаче отдавна алармира за смяна на състава на важни органи в правосъдната система. Отговорът у нас е мълчание. То е прикрито уж зад „политическата криза“ продължила три години. В същото време удобно се премълчава фактът, че 9 месеца безпрепятствено функционираше правителство с мнозинство, достатъчно да промени Конституцията. И то я промени, но не смени състава на конституционно установени органи.
Време е за дебат. Защото демокрацията не се руши само с действия. Понякога се разпада тихо със системно бездействие. И нека да престанем с фалшивата мантра за политическата отговорност. Когато на държавата и нейните граждани се причиняват вреди за милиарди от (не)предприемането на адекватни действия, от лошо държавно управление, политическата отговорност на властимащите не топли никого. И след като я поемат, тя няма да им тежи. Те ще запазят своя привилегирован статус.