Предлага ли се постът председател на УС на Агенция „Пътна инфраструктура“ с sms… Това нов вид комуникация ли е и какво се случи... Пред ФАКТИ говори Диана Русинова от Европейския център за транспортни политики.
- Г-жо Русинова, отминаха ли страстите след вашия диалог с регионалния министър Иван Иванов относно предложението му да оглавите АПИ?
- Не смятам, че е имало страсти. Дайте да бъдем честни.
- Но как приехте тогава това първо негово предложение?
- Така нареченото „предложение“ беше изпратено с един sms. Не е сериозно да получиш такова предложение с текстово съобщение, но явно нивото на комуникация в държавната администрация вече е стигнало дотам. Отговорих, че това е несериозно от негова страна, но явно той го е приел за отказ. След като го чух, обаче, от ефира на национална медия, осъзнах, че това е съвсем сериозно предложение от страна на министъра. Събрах се с колегите си в понеделник и обсъдихме казуса и взех решението да приема, защото считам, че това е начин да поема отговорност, а не само да говоря. Нито ме е страх да поема отговорност, нито имам притеснения за нещо. Аз съм доказвала много пъти, че не ме е страх, и толкова много години го доказвам с името си, с лицето си, с действията си.
- Давахте ли си сметка, когато изпратихте впоследствие писмо до премиера Желязков, че сте готова да заемете поста шеф на АПИ, с какво се захващате?
- Аз съм много наясно какво предизвикателство представлява Агенция „Пътна инфраструктура“. Никога не съм си правила илюзии, че това е някакъв сладък пост, на който ще отида да си клатя краката. Напротив - АПИ е много тежка задача.
- Но на такъв пост без политическа подкрепа - как звучи…
- Не смятам, че председателят на Управителния съвет на АПИ трябва да е политическо назначение. Той трябва да е експертно назначение.
- Но шефът на АПИ е подвластен точно на министъра и в 90% от случаите е негово назначение…
- Ето това е най-големият проблем в АПИ. Грешка е, че подобни постове се раздават на политически принцип – „аз съм човек на този, ти си човек на онзи“. А не се дават на принципна основа на експерти, които могат да направят реформата, от която всички се нуждаем. Това е големият проблем в държавните агенции, не само в АПИ. Това е една тежка Агенция, обременена от изключително тромави процедури, обременена от хора, които не желаят да работят, изключително капсулована, затворена и непрозрачна. Като започнете дори от отдела „Връзки с обществеността“, защото те не поддържат добра комуникация с хората. Нали идеята на един пиар е да информира хората, да поддържа комуникация, така че гражданите да са наясно с работата на тази публична структура и какво се случва в нея. Аз дадох много ясна заявка, че ако стана председател на АПИ, първото нещо, което ще направя, е да изсветля работата ѝ, а така на гражданите да им се даде възможност да разберат всеки един лев, който държавата им събира за винетки или ТОЛ такси, за какво точно отива.
- Това постижимо ли е…
- Разбира се, че е постижимо.
- А дали биха ви го позволили?
- Аз не приемам такъв пост, за да се съобразявам с щенията на някакви хора. Най-вероятно биха го позволи, защото - ако не, тогава ще трябва да кажа имената на тези хора, които не го позволяват.
- Виждаме, че два месеца от смъртта на Сияна минаха, а участъкът, в който стана инцидентът, защото и вие бяхте там тогава след катастрофата, подобрение няма…
- Няма и да има скоро. Аз чета в последното писмо на АПИ оправданията им. Ще ви изпратя 200 техни писма, за да видите, че са еднакви, че са копи-пейст. Че нямало технологичен проект, че като се намери изпълнител, че някога евентуално след 20 години може да се направи.
- Смятате ли, че АПИ може да се промени от днес за утре, за каквато промяна говорите?
- Аз не смятам, аз знам, че АПИ трябва се реформира, трябва на всяка цена да се промени и това тяхно бездействие не може да продължава по този начин. АПИ носи пряка отговорност за живота и здравето на хората, които пътуват по пътищата ни. АПИ по закон са длъжни да осигуряват безопасни пътища за хората.
- Преди дни бяхте и на мястото, където се случи катастрофата с тира, който се удари в табела на бензиностанция, а това също бе в района, където загина Сияна. Поредна катастрофа?
- През миналия уикенд бях на няколко катастрофи. Бях и на участък, който е с концентрация на пътнотранспортни произшествия на път II-13 между Бяла Слатина и Кнежа и там също възникна тежък инцидент. Дете е с два счупени крака, жена е с гръдна травма, а на мъж бяха премазани краката. Беше много зле, може и да стане без крака. И там това се случва при всеки дъжд - непрекъснато катастрофи. Там имаше обезопасяване, но дори и то не бе направено като хората, за съжаление. Като председател на гражданска организация им казах, че съм готова да споделя нашите скромни ресурси с държавата, която има по-големи ресурси и възможности, ако с това можем да помогнем по някакъв начин. Потърсиха ни за една-две срещи и дотам. Диалогът спря.
- А как си го обяснявате това?
- Целта е да се замажат очите. Я на Русинова, я на хората около нея, да се замажат очите на Николай Попов и хората около него, да се замажат очите на майките от „Ангели на пътя“. И да си продължим постарому - ден да мине, друг да дойде. Или „всяко чудо за три дни“.
- Каква е поуката от тази комуникация с предложението за шеф на АПИ?
- Моят личен извод е, че държавата не е готова да се реформира. Никой няма желание за някаква промяна. Говори се много как „тук ще променим“, „там ще поправим“, „ще изсветляваме“, но никой не иска да го направи. Никой няма да го допусне. В случая не ви говоря сега, а визирам следващите 10 или 20 години, в които ще е така.
- Не е ли малко черногледо това…
- Не е. Вижте, хората, които работят в АПИ, не искат никаква промяна. Има и друго. И от нас – гражданите, водачите, зависи как ще се движим по пътищата и дали ще спазваме правилата за движение. Виждаме, че самите водачи не спазват правилата. Паркират в кръстовище, има знак „не паркирай“, но паркират „… само за малко“. Обвиняваме държавата, но, в крайна сметка, ще трябва и в себе си да се вгледаме. Така че в следващите 20 години не виждам как ще има промяна. Като стане катастрофа, търсим виновни, но на принципа, „ако може да не съм аз, някой друг да е виновен, а аз да си правя каквото си искам“. Това е истината, колкото и да не ни е приятно да си го признаем. При управлението на пътната безопасност в България всичко е реактивно и нищо не е превантивно. Вечно гоним събитията и все става така, че не можем да ги изпреварим. С други думи - вечно сме на опашката.
