От Османската империя, до ден днешен. Какви съюзници имаме на Балканите… Пред ФАКТИ говори инж. Александър Тацов, който е международен анализатор към Съюза на офицерите от резерва „Атлантик“.
- Г-н Тацов, в началото на март честваме Освобождението на България. Това, разбира се, е свързано с Русия. Коя Русия е по-страшна – тази преди 147 години, или тази днес?
- Едва ли има особена разлика. Тогава е било време по-опасно, защото България, през фаталната 1913 година, се е лишила от съюзници, вследствие предателската политика на русофилските правителства на Гешов и Данев. Сега Руската империя е не по-малко агресивна, но пък ние сме членове на НАТО - най-могъщият военен съюз в историята…
Освен това не е правилно да се говори за пълно и окончателно „Освобождение на България“, тъй като в Берлин през 1878 година страната е получила статут на двусъставен васал на османската империя, под формата на трибутарно княжество и автономна област, като това е обща инициатива на всички Велики сили (Санстефанският прелиминарен договор е отхвърлен от останалите сили и не оказва никакво юридическо и политическо последствие, освен че дава началото за разпокъсване на българското национално землище). Всъщност, тогава е освободена САМО част от България (40-45% от националното землище) и затова е коректно да се говори за „Частично освобождение на България“, вследствие на Берлинския договор“.
За да поправи това положение, България води пет войни и губи само убити – 200 000 войници и офицери, също толкова цивилни и стотици хиляди бежанци. Фатален се оказва провалът на Цариградската конференция на посланиците 1876-77 година, където се създават две автономни български области, практически върху цялото българско землище.
Датата 3 март 1878 година не оказва никакво влияние върху политическото статукво на полуострова,
нито върху съдбата на българския народ. Това е един дипломатически гаф на руската дипломация, чиито архитект е граф Игнатиев. Това предизвиква силна реакция сред другите Велики сили, защото нарушава предварителните уговорки, с които силите дават картбланш на Русия, за да води война с Оманската империя, на основание нарушаване споразуменията на Цариградската конференция (например договорът от Райхщат с Австро-Унгария преди войната, през 1878). Заради този гаф граф Игнатиев е уволнен от дипломатическа служба в руското Външно министерство…
- Нарочно в първия въпрос споменах само Освобождението. Прави впечатление това, че в последните години се говори само за освобождението, но не и освобождение от какво. Защо е така, защо пропускаме думите турско робство…
- Защото „робство“, в истинския смисъл на думата, по време на османското владичество не е имало по отношение на масата от зависимо християнско население (зимми, рая). Робство е съществувало обаче сред пленници и отвлечени християни, които са се продавали по робските пазари в империята и в други страни. Изобщо, още от създаването на Арабския халифат, робството е масово практикувано сред пленници и отвлечени лица, предимно християни… Така например е формирана съвременната турска нация, сред която преобладават европеидите (потомци на поробени християни, както и на такива, приели исляма по един или друг начин), а тюрките са по-малко (робът-християнин, който приеме исляма, има огромен шанс да се сдобие със свобода)…
Иначе зависимото християнско население не са били роби, имали са частна собственост (а и собственост върху земя) и след като изпълнят задълженията си към държавата и спахията, са можели да работят за себе си.
Робство е имало, например, цели 300 г. по отношение на зависимото (крепостно) население в Руската империя, като е достигало до 80% от цялото население. Крепостното население не е имало нито права, нито собственост и са продавани като животни, по робски пазари, а по-късно и с обяви по вестниците…
Също така прилагателното „турско“ е неприемливо от научна гледна точка. Още с идването на групата на Осман в Мала Азия, се създава Османския бейлик, който по-късно се превръща в Османски султанат/Османска империя, както официално е позната. Българското население обикновено нарича османското мюсюлманско население (с най-различен етнически произход – араби, перси и др.) „турци“, тъй като контактува с говорещи предимно тюркски език представители на властите и мюсюлманско население, а освен това не познава официалното име на държавата, поради слабо познаване на езика. По-рядко се използва терминът „османлии“. На Запад често се използва също и названието „Турчина“ (султанът и събирателно за населението на империята), което има и негативна и презрителна конотация. Освен това турският етнос е бил малцинство сред мюсюлманското население, а официалният административен език е „османо-турски“ със силни арабски заемки…
С една дума правилният научен термин е „османско владичество“.
- Също така се променя и трактовката в учебниците по история. Има ли правилна и грешна трактовка, когато говорим за история?
- По начало, сред народонаселението и вследствие дефектите на историческото образование, се ширят неправилни и превратни възгледи за стопанското и политическо устройство на Османската империя.
Това е една абсолютна теократична (с религиозно управление) монархия, където господстват мюсюлманските закони (Шариа) или актове, съгласувани с тях. Подвластни на тези закони са били всички поданици, включително и християните, които по този начин са били силно дискриминирани (например, свидетел мюсюлманин е бил винаги предпочитан пред свидетел християнин). Християните плащали допълнително особен поголовен данък „джизие“, който символизирал милостта, проявена от завоевателите спрямо „неверниците“, като запазили живота и имуществото им (данъкът е предвиден от шериата). Плащали и специален поземлен данък, символизиращ милостта, проявена от завоевателите спрямо „неверниците“, като им позволяват да ползват и предават в наследство земя, която по принцип е собственост на държавата/Султана (данъкът също е предвиден от шериата).
Икономическа основа на империята е тимарската система, при която собственикът на даден тимар - поземлен парцел (спахия, тимариот), обработван от зависими селяни, е бил задължен, при призив от властите да се яви на военен сбор със собствено въоръжение и да води със себе си определен брой въоръжени бойци, съобразен с размера на тимара.
Тази стопанска система (заимствана от стари римски образци и подобрена), високо продуктивна за времето си, позволява на империята един неспирен и агресивен завоевателен натиск по всички географски посоки, докато се разпростира на три континента. В Европа османците два пъти стигат до Виена…
С кризата на тимарската система започва и упадъка на Османската империя…
- Какво стои зад желанието да бъде съборен Паметникът на Съветската армия? Говорим за освобождение, а бутаме паметници…
- Тук има неразбиране или съзнателно подменяне на тезите. Паметниците никога не са били „история“! Те просто представляват един възглед на създателите си, относно някакъв исторически факт или личност. Например, паметници на Хитлер, Ленин, Сталин изразяват отношението на създателите си (съответната държава/идеология) към тези личности. Така че паметниците на спорни личности се явяват временни знаци… Със смяна на политическите системи, спорните паметници обикновено изчезват. Само историята, и то след достатъчно дълго време, може да определи стойността на един паметник.
Историята – това са писмените документи и запазените артефакти, публично анализирани от професионалните историци. Понякога тези анализи отнемат години, дори векове, докато отминат страстите и се стигне до консенсус между историците (справка – историческата оценка за Френската революция 1789, която още не е приключила напълно). Така се пише истинската история!
В България, например, победилите комунисти, след 1947 разрушиха не по-малко от 30% измежду войнишките паметници на падналите във Войните за национално Освобождение и Обединение (факт, който не се наблюдава в НИКОЯ друга страна по света), вкл. най-големия – в София. В Пиринска Македония, по същото време бяха разрушени/взривени 100% от тези паметници, включително тези на герои от ВМРО и дори гробовете им (беше взривен и Гробът на Тодор Александров). И досега изброените паметници не са възстановени на 100%.
За разлика от паметниците на националните герои, у нас съществуват и паметници на завоеватели/окупатори (османски завоеватели и съветски окупатори), както и на доказани предатели и родоотстъпници…
Така че зад събарянето на Мемориала на Освободителната Червена Армия – МОЧА (по-късно, с преименуване на „Червената армия“ в „Съветска“, става ПСА – Паметник на Съветската Армия), се крие възстановяване честта и достойнството на българската държава, защото НИКЪДЕ по света няма такъв феномен – някаква държава да поддържа паметник на завоевател/окупатор…
- Днес светът се променя ежедневно. На Балканите се оформят военни съюзи. Сърбия и Унгария, а в друг формат се събират Хърватия, Албания и Косово. Защо се случва това?
- Това е естествен процес. Между Сърбия и Унгария не се оформя военен съюз. Сърбия е стар и основен съюзник на Руската империя и на съвременната Руска Федерация. Унгария на Орбан е член на НАТО, но това не ѝ пречи да играе собствена, твърде сложна и рискована игра, в интерес само на Унгария и на унгарския национализъм… От друга страна Хърватия и Албания са обединени чрез НАТО, но това не попречи Хърватия, Албания и Косово да подпишат декларация за сътрудничество в отбраната. Сърбия естествено реагира остро на решението. Изглежда причината за сътрудничеството е в несигурността от участието на САЩ в отбраната на Европа. При всички положения този акт е изгоден за България, защото фактически блокира Сърбия, която от 33 години води активна антибългарска политика.
А иначе България би трябвало да вземе отношение към този съюз, но при сегашното коалиционно правителство, това изглежда би било невъзможно (най-вероятно БСП, като традиционно проруски и просръбски настроени, ще бъдат против)
- Балканците имаме странен нрав, но има ли повод, за да се обединяват страни на военна основа? Има ли заплаха на Балканите?
- Огромна! Балканският полуостров заема стратегическо положение на вратата между Европа и Близкия (Средния) Изток и от векове е прицел за руските интереси. В бъдеще, особено ако се сключи някакъв мирен договор между Русия и Украйна, тези аспирации може само да се разширяват… Разбира се, не е нужно те да се сведат до военна интервенция (въпреки че това не бива да се изключва). Става въпрос предимно за хибридни заплахи.
- И къде е мястото на България в тази ситуация. Унгария и Сърбия са определено с руски уклон, а Хърватия, Албания и Косово гледат към НАТО и ЕС…
- Ние имаме жизнена нужда от съюзници на Балканите, за да не се повтори фаталната 1913 година. Поначало имаме потенциални естествени съюзници, с които нашите интереси съвпадат. С Албания (обща история на борбите срещу сръбската интервенция в Македония), Хърватия (общ противник в лицето на Сърбия), същото важи и за Косово.
С Унгария имаме повече от сто години взаимна симпатия – унгарските националисти от XIX в. са смятали, че древните българи са родствени с унгарците. Засега обаче по-тесни връзки с Унгария едва ли са възможни, защото Орбан държи повече на добрите отношения със Сърбия, където живее голямо унгарско малцинство (а пък унгарците зад граница са едни от главните грижи на Орбан).
Възможно е да установим по-тесни връзки и с Румъния, където, вследствие вековните антируски настроения, за първи път тесните сръбско-румънски връзки (съществуващи още от 1913) са на практика разкъсани, заради фактическия сръбско-руски военен съюз. Това може де се окаже удобен случай да се осигурим срещу Сърбия.
Може да се работи и за по-тесни връзки с Турция. Трябва обаче да се има предвид, че оттам може да се очаква засилване на турския национализъм, което ще се окаже голяма заплаха за България, при положение, че останем без други съюзници на Балканите, при евентуален разпад (не дай Боже!) на НАТО. Да не забравяме също, че Турция работи подмолно срещу нас на наша собствена територия, като овладява икономически Южна България и разпалва сепаратистки настроения сред помашкото население (с подкрепата на ДПС-Доган).
По отношение на Гърция трябва да водим по-отговорна национална политика, особено по отношение на българското малцинство там (абсолютно забравени от България, т.е. от МВнР), както и по отношение на съществуващи и бъдещи неравноправни договори за водите на Места, Арда, Струма, Марица (същото важи и за Турция, по отношение водите на Тунджа и Марица). Не бива да се забравя, че водата ще бъде най-ценният ресурс на XXI в., по-ценен от всички други подземни богатства.
Най-сложни са отношенията ни със Северна Македония. Вследствие погрешната българска политика (водена от МВнР) в Европа, а и в останалия свят, се налага мнението, че македонистката теза на скопските власти е правилна и исторически обоснована. Причината е, че нашата теза изобщо не се чува, защото никой не я пропагандира. А същевременно северомакедонските емисари (на държава с 1.5 млн. население !) сноват из Европа и целия свят. Основават катедри по „македонски език“, издават книги, изнасят сказки, организират срещи и други пропагандни мероприятия…
А от наша страна – оглушително мълчание.
Естествено е, че европейската и световна общественост (която отдавна е забравила македонските събития от първата третина на XX в., които са разтърсвали света) да реши, че щом ние не се обаждаме, значи сме гузни, защото не сме прави…
Само едно национално отговорно и патриотично българско правителство може евентуално да поправи българо-македонските отношения и то много трудно, защото за скопските управници подобряването на отношенията с България са равносилни на смъртна присъда, тъй като ще бъде изложена под заплаха измислената „македонска самоличност“, благодарение на която държат властта.
