Радев, Йотова и Стоянов няма да навредят на кампанията на „Прогресивна България“, ако признаят очевидното: напълно възможно е ударите по кораби в близост до България да са част от руските опити да бъде направен опасен маршрутът към украинските черноморски пристанища.
Защо е толкова трудно това да бъде казано на глас? Защо българските политици се държат така, сякаш самото назоваване на вероятния извършител е по-опасно от заплахата, която трябва да обсъждаме?
Нека започнем от простите неща. Оръжието, което европейските държави купуват от САЩ при управлението на Доналд Тръмп, за да бъде предоставено на Украйна, трябва да стигне до украинския фронт. Част от военните доставки могат да преминават по черноморски маршрути и през достъпните украински пристанища. А Русия има очевиден военен интерес да затруднява тези доставки и да ограничава възможностите на Украйна да използва пристанищата си.
Това е война. Оръжията не се телепортират до фронта, нито доставките за Киев пристигат през Лапландия или Балтийско море по някакъв магически, недосегаем маршрут. Географията има значение, а Черно море е част от военната логистика на конфликта.
Затова маршрутите към Одеса и останалите украински пристанища неизбежно са свързани с военните действия. Това не доказва кой стои зад всеки отделен удар, но прави напълно логичен въпроса дали атаките с дронове по кораби в региона не са част от опитите на Москва да направи морските доставки към Украйна по-рискови и по-скъпи.
Именно това би трябвало да обяснят Радев, Йотова и Стоянов. Спокойно, аргументирано и без излишна патетика. Дори с половин уста, ако толкова се притесняват за политическите последствия.
Едва ли подобна позиция ще навреди на предизборната кампания на „Прогресивна България“ или ще наскърби привържениците ѝ. Напротив — тя би показала, че политическата отговорност не се изчерпва с мълчание, когато обстановката стане неудобна. Разбира се, при условие че ясно се разграничат потвърдените факти от вероятните обяснения и предположенията.
Ударените кораби може да са превозвали боеприпаси, друго военно имущество или съвсем обикновени граждански товари. Без надеждни доказателства не можем да знаем. Но е напълно възможно целта на подобни атаки да не е единствено унищожаването на конкретен товар. Самият удар може да бъде предупреждение към корабособствениците, застрахователите, превозвачите и търговците: този маршрут е опасен и всяко преминаване носи риск.
Така военният натиск се превръща и в икономически натиск. Застраховките поскъпват, превозвачите започват да преосмислят маршрутите си, а бизнесът се замисля дали рискът си заслужава. Последствията не се ограничават до Украйна. Те могат да засегнат цялата черноморска търговия, включително България.
За нас това не е маловажно. За страните, които водят война и преследват военни цели обаче, икономическите щети за съседните държави може да се окажат приемлива цена. Във войната чуждите неудобства рядко са решаващ аргумент, когато на карта са поставени военни и стратегически интереси.
А ние продължаваме да се дърлим. Засега, слава богу, предимно вербално.
Нито Русия, нито Украйна, нито САЩ, нито европейските институции ще променят стратегическите си планове само защото в България сме влезли в поредния политически спор. Никой от участниците в конфликта няма да се трогне особено от това, че тук се обвиняваме взаимно в липса на смелост, национална отговорност или правилна геополитическа ориентация.
И едва ли някой ще ни се скара, ако българската власт изложи аргументирано най-вероятните обяснения за случващото се, посочи какви доказателства са налични и обясни какви мерки предприема за сигурността на страната.
Тъкмо обратното. Държава, която разбира рисковете около себе си и може да ги назовава, изглежда по-зряла от държава, която предпочита да мълчи, за да не разсърди някого.
Тук има и един чисто вътрешнополитически парадокс. Опозицията непрекъснато упреква властта, че не назовава чии са дроновете. Добре, тогава защо властта не излезе с ясна позиция? Да каже какво показват наличните данни, коя версия смята за най-вероятна, какви доказателства я подкрепят и какво прави, за да защити българските интереси.
Така поне ще отнеме основанието за непрестанните обвинения, че се крие зад дипломатически формулировки. А ако доказателствата не позволяват категоричен извод, нека го заяви открито. И това е позиция. Понякога е дори по-отговорна от самоуверените заключения, които изпреварват фактите.
Да говориш за вероятна руска отговорност не означава да обявяваш война на Русия. Не означава и да се превръщаш в участник в чужд политически спектакъл. Означава да признаеш, че съществува военна логика, която засяга пряко нашия регион, и да обясниш последствията от нея.
Черно море не е абстрактна геополитическа карта, върху която великите сили местят фигурите си. То е морето, край което живеем, през което минава търговията ни и в чиито води всяка ескалация може да засегне сигурността и икономиката ни.
Не е необходимо да знаем всичко, за да кажем какво е вероятно. Не е необходимо да сме сигурни във всяка подробност, за да обясним военната логика. Но е необходимо да знаем кога мълчанието престава да бъде предпазливост и започва да изглежда като страх от собствената ни оценка.
Въпросът не е дали с едно изречение ще обидим Москва, Киев или някого в Брюксел. Въпросът е дали българската власт има смелостта да обясни на българските граждани какво вероятно се случва в собственото им море — и какви рискове произтичат от това.
