За съжаление дебатът в България за сигурността и членството ни в ЕС и НАТО избягва отговорите на няколко критични въпроса - въпроси, които в другите страни от Алианса отдавна се обсъждат открито.
Първият въпрос, на който кандидатите за президент трябва да отговорят, е готови ли са да изпълнят ангажиментите на България по член 5 на НАТО и да пледират пред Народното събрание за тяхното изпълнение, ако Русия нападне друга държава членка на Алианса. Дали ще се съобразят с оценката на заплахата, която се споделя от НАТО и ЕС.
Отговорът никак не е лесен. Поне за мен Румен Радев не само няма да настоява за изпълнение на тези ангажименти, но вероятно би възприел позиция на неутралитет - с аргумента, че така ще „запази България извън войната“. Което съгласете се, че е супер популистка позиция, която може да завърши с поредната национална катастрофа.
Подобна позиция би поставила под въпрос самото членството ни в НАТО.
Защото въпросът е прост: как ще реагираш, ако друг член на Алианса бъде нападнат, така ще реагират и съюзниците, когато бъдеш нападнат ти.
Тук стигаме до същината на проблема.
В политическите позиции на Радев, Йотова, Костадинов и други представители на този тип мислене Русия не се разглежда като пряка заплаха за България. А когато заплахата не се признава, логично отпада и необходимостта от подготовка за отбрана.
И така постепенно всяко предупреждение се превръща в преувеличение, всеки инцидент - в случайност, а всяка необходимост от реакция - в провокация.
Има опити за убийство с и без новичок - не били доказани. Има взривове - виновни били самите собственици. Има системни заплахи - те били просто реторика.
А ако се стигне до реална атака? Защото единствената постоянна черта на руската политика е, че няма граници на агресивността.
Какво правим тогава?
Както казах и в „Алтернативата“, резервният вариант на бездействието по член 5 и фактическото самоизключване от НАТО би бил визита на Йотова и Радев в Москва, коленичене и клетва за лоялност.
Само че Москва, пред която някои биха били готови да коленичат, няма да приеме това като подарък. Ще поиска откуп, да си платим данък спокойствие, както го правеха мутрите. Така е правел Кремъл ведната след Осбовождението - винаги сме си плащали.
Рекет даден, рекет приет.
Вторият въпрос е още по-труден
В контекста на постоянните ядрени заплахи от руски политици и пропагандни говорители, у нас се създава усещане, че ядрената война е нещо, което всеки момент може да започне.
Не трябва да се паникьосваме.
Западът живее под сянката на заплаха от руски ядрени удари повече от седем десетилетия. И през това време западните общества не престанаха да се развиват, да създават богатство и да повишават жизнения си стандарт.
Виждате, че това, че е ядрена сила не помага на Русия в конвенционалната война с Украйна.
Оттук следва друг, много по-сериозен въпрос, за който почти никой от властимащите не говори:
Как ще се защитаваме?
И още по-конкретно:
Искаме ли България да бъде част от европейския ядрен чадър? Готови ли сме да приемем на територията си ядрено оръжие, ако това стане част от стратегията за възпиране на НАТО и Европа?
Това са реалните въпроси на сигурността. Не лозунгите. Не твърдя, че трябва или не трябва, най-вече защото съзнавам, че изисква много точно преценка на рискове и възможности.
Големият ни проблем е, че живеем в някакъв полусън и отказваме да осъзнаем, че светът се промени.
А когато светът се промени, държавите трябва да правят избори.
Все по-трудни. Все по-скъпи. И все по-екзистенциални.
Снишаването вече не е опция.
Да, можем да предпочетем да отсъстваме от европейския дебат, но за наша сметка.
